Меглена Кунева, будител: [24 май] е ден, в който е лесно да имаш усмивка, защото е ден на надеждата. Някога, всъщност не чак толкова отдавна, когато водех преговорите (с ЕС), имаше много силна политика, т.нар. „Лисабонска стратегия“ – да бъде икономиката на Европа основана на знанието. Тази цел продължава да съществува, макар че вече има други, заместващи стратегии. Тогава си спомням, че на един съвет казах: „За стратегията, икономиката и света, основан на знанието, можем да ви предложим един български-европейски химн“. И това е химнът, с който честваме 24 май! Вярвам го, защото всичко, казано там, всяка дума, така спонтанно написана и изпята, отговаря на човешкия стремеж, на хуманността и желанието чрез знание да промениш света – най-красивата политика, която можем да направим в България, Европа, навсякъде по света. Това е политиката на подкрепа и споделяне, на добро. Тази година 24 май за мен е натоварен с допълнителна отговорност. Наистина искам българските будители, учителите, просветените и ангажирани хора да разпознаят своята роля, ние всички да им кажем „Благодаря!“ за това, което правят. В настоящия момент нашето министерство напредва по всички фронтове. Имаме нов закон, който като всяко ново нещо е съпроводен с много трудности. Той е рамков закон. (…) (…) Имаме и добре структурирана европейска подкрепа за нашето образование и наука. Това, разбира се, не е без да представим реформаторските си усилия. Ако има реформи, има подкрепа. Това важи както за европейския, така и за българския бюджет. Смятам, че ще мога да кажа на своите колеги: „Подкрепете, включително и през бюджета, българското образование и науката, защото нищо друго няма такова значение и такава тежест, както инвестицията в образованието“. То е отговор на всички въпроси, даже и на тези от най-голямата политика като мира, хуманността, конкуренцията с целия свят. На всички тези въпроси отговорът е образование. Ще бъде разумно, ако го направим.

Радио „Фокус“: Оптимист ли сте обаче за това? Казвате – 24 май е празник на надеждата. Вярвате ли, че ще остане такъв и в бъдеще?

МК: Да. Краткият ми и съвсем сигурен отговор е да. Въпросът е колко бързо ще го направим и колко дълбока ще е тази надежда, колко тя ще може от ден на ден да получава доказателства, че не е надежда на един, на двама, че не е надежда на определена група хора, а е надежда на цялата нация. Всъщност за мен борбата е тази – образованието, науката да станат надежда за цялата нация. Едва тогава всеки политик, независимо от коя страна е, ще се съобрази с националния повик за образование. Мисля, че колкото повече съгласие успеем да постигнем, колкото по-малко се радикализираме на тази тема и търсим баланса, толкова по-бързо ще напредва страната и толкова по-дълбоки корени ще пусне дървото на познанието. Сигурно звучи малко поетично този образ, но разрешете ми да го кажа.

…Нашият век е век на предизвикателствата към всички авторитети. Ако щете, и с това, което виждаме в политиката навсякъде, по целия свят, вече не само в Европа: това, което наричаме популизъм, излизане извън очертанията на традиционната политика. Това всъщност е предизвикателство към всеки авторитет, към начина, по който нещата са се правели преди. За мен тук въпросът е не отношението към министъра. Да, аз знам своите задължения и знам каква тежест носят. За мен това отношение е минавало през отношението към учителя. Това, че от първия ден, в който поех министерството, повтарям, че за мен основата на усилията ми ще бъдат учителят, учителската професия и неговото дело, е директна заявка да издигнем ролята на образованието през учителя. (…) (…) Едно малко момче във 2 клас дойде при мен, написа ми писмо. Аз го поканих и ми каза: „Вижте, не може да се правят само забележки. Трябва и някой да ме похвали“. Смятам, че това е много силен знак за начина, по който трябва да живеем във и с просветата, която дължим на нацията си. Пътят, по който тази просвета минава, се нарича български учител.