Премиерът-слънце огря рано сутринта над страната, изтерзана от непрекъснато мислене за светлото бъдеще.

– Кой – питаше угрижено страната, – кажи ни, бащице, кой ще ни поведе към още по-светлото бъдеще! Едно име ни кажи, ние другото го знаем! Че избори идат, а ние все тъй се блъскаме без път и посока.

Премиерът-слънце, който облиташе малката и опърпана страна с хеликоптера си, спираше пред камерите на телевизиите, поемаше дъх и думаше:

– Ех, народе мой! Рекъл съм вече, че от мен име няма да научите сега. Знам, че избори идат, че всички на мен чакате, но мойта дума на две не става.

Други грижи имаше премиерът – малко еврокинти се усвояваха в страната и хич не му беше до въпроси и отговори. Народът, беден и опърпан, следеше екраните с дъх затаен.

– Помните ли – питаше премиерът-слънце – как преди години аз станах кмет и управлявах град голям? Обещах ви, че никога няма да оставя града и няма да ставам друг управник!

Народът си спомни.

– Така беше! И после веднага ти ни стана премиер! Слънце наше!

– Така е – съгласи се премиерът. – Важно е какво се случва после!

После вдигна хеликоптера и продължи напред. Народът стоя известно време упоен от спомените за онези славни кметски дни. После пак повтори въпроса си:

– Кой е?

Премиерът-слънце приземи хеликоптера си в друго невралгично от гледна точка на усвояване на европарите място, изчака телевизионерите да включат камерите си и пак заговори на измършавелия народ:

– Вие сте честни с мен, аз съм честен с вас. И затова ще ви дам жокер. Преди години за вас направихме гражданско движение и ви обещахме, че няма да го направим партия и няма да бъдем като другите. Помните ли какво се случи?

Първо беше гражданското сдружение, после стана партия, а тя заприлича на другите, че даже ги задмина. Ей това най кефеше замаяния народ – задмина ги! Толкова мили спомени имаше от онези дни – големи митинги и трапези, дребни подаръци като дропс бонбони и кибрит и най-вече това, че имаше една партия, която ще натрие носа на другите партийци. Помнеше народът, но помнеше и въпросите си:

– А кой, кой ще е човекът, за когото ще трябва да гласуваме?

Облиташе премиерът-слънце с хеликоптера си другите гнили места в страната, където хич не умееха да харчат европарите, а когато кацнеше, бавно обясняваше на събралите си:

– Рано е за имена. Ама като знам колко ви сърби и боли, пак ще ви светна малко. Когато на власт бяха онези оръфляци от опозицията, аз тържествено обещах, че ще ги оставя да танцуват и няма да им преча. А срещу тях от народа се изправиха най-младите и най-умните и управлението на онези трая ден до пладне. Бях казал, че няма да има наши хора по улиците и по протестите. Нали помните всичко!

Ако не беше подкрепата на партията-слънце, водена от премиера, опозицията още да е на власт. Обичаше народът премиера си – едно обещаваше, друго вършеше. Едно мислеше, друго казваше. Едно искаше – друго не даваше. Това беше той – истинско дете на народа си. Преди да се качи на хеликоптера и да продължи напред, премиерът-слънце заяви:

– Последно и повече не ме питайте за нищо. Ще дойдат избори, вие сами ще решите кого ще подкрепите, за кого ще дадете своя глас. Вие сте управниците, вие ще кажете кой ще е новият президент на страната. Аз няма да се кандидатирам за този пост.

После попита народа си:

– Разбрахте ли ме правилно? Още ли искате да ви кажа името на нашия кандидат за президентските избори?

– Знаем го! – рече като един народът. – Браво!

Разбра го народът, до светлото бъдеще оставаше само ей толкова, отпусна се пред телевизионния екран и замечта за деня, в който ще може да гласува свободно и спокойно, без някой да му бута насила името на кандидата за президент. После дрямката отнасяше народа в още по-приказен свят, а премиерът се чудеше и маеше какво да направи още, че толкова много еврокинти оставаха ей така, неусвоени.