Много неща се изговориха за прословутата „хибридна война“ и както обикновено, част от тях са верни, други – не. Нека се опитаме да ги систематизираме.

Първата истина е, че светът е в състояние на глобално противоборство, като не е пресилено да се каже и война (дори папа Франциск обяви, че Третата световна война е започнала), но тя се води в по-голяма степен с неконвенционални, широкоспектърни средства, отколкото с традиционните военни инструменти. Двата вида противоборство са свързани, но акцентът все повече се прехвърля към невоенните средства. В този смисъл

глобалното противопоставяне е хибридно

по дефиниция и обхваща почти всички области – от въоръжаването и икономическите санкции до медиите, социалните мрежи и спорта.

Втората истина е, че хибридни стратегии и тактики на въздействие вече прилагат всички – някои по-интелигентно и ефективно, други нетолкова. Самият факт, че използването на такива широкоспектърни средства от едни страни се преекспонира, а от други, се отрича, е свидетелство за напредналата фаза на хибридното глобално противостояние.

Третата истина е, че България не само не остава незасегната от хибридното противоборство, а напротив – на наша земя (в известна степен – като на подходящ полигон) се сблъскват целите и кампаниите на почти всички големи играчи в глобалния сблъсък. Причините за това са различни – от геополитически до исторически и психологически. От тази гледна точка да се отрича фактът на наличието на хибридни „военни“ действия у нас е наивно (ако не лицемерно). По-важно е друго – да се изясни кой срещу кого и защо се противопоставя и как това се отразява на българския национален интерес, а също – кои български политически, икономически и други субекти са въвлечени в тези действия и дали въпросното участие съответства на нашите или на нечии други интереси. В случая е наистина жизнено важно да се отсеят истините от заблудите и лъжите.

Първата голяма заблуда е определянето (дори в официални български правителствени документи) на

хибридната война като най-голяма заплаха

за националната сигурност и дори като опасен инструмент за пренасочване на развитието на страната. Не твърдя, че това не е възможно – повратите в Украйна и Бразилия и опитите за такива на много места по света са факт. Но у нас фактическото положение е друго – голямото противоборство не е за ликвидиране на „евроатлантическия път на развитие“ (което странно напомня „социалистическия път на развитие“), а за ясно, съответстващо на националния интерес определяне на целите и осъществяване на участието ни в ЕС и НАТО (които впрочем не съвпадат). Друг е въпросът, че за някои външни фактори днешното несамостоятелно, слугинско поведение на България е много изгодно, поради което техните тукашни служители яростно заклеймяват като „отстъпление от евроатлантическите ценности“ всеки опит за собствена българска позиция, съответстваща на нашите интереси. Така, както постъпват Унгария, Полша, Чехия, Словакия, Словения, Гърция и други страни, членуващи в двете организации.

Много малко хора у нас искат да напуснем Европейския съюз, но не са повече тези, които вярват, че правим всичко необходимо, за да отстояваме интересите си. Най-голямата заплаха е не хибридната война, която се води на наша територия, а опитите да се игнорират други, много по-опасни и трудни за овладяване процеси както около нас, така и вътре в българското общество. Безкрайните (и фрапиращо едностранчиви) излияния на тема „хибридна война“ отклоняват вниманието на обществото от истинските заплахи, в това число и наистина произтичащи от хибридната война.

Втората неистина – и тук вече не става дума за заблуда, а за умишлено разпространявана лъжа – е, че хибридната война се води срещу България, и то от

един-единствен противник – Русия

Непредубеденият анализ на действителността показва, че такива инструменти се прилагат от множество играчи, преследващи своите интереси. Нещо повече, докато потоците от руски рубли все още нито институциите, нито будните разследващи журналисти са посочили, още по-малко доказали, грантовете в друга валута за медии, автори и неправителствени организации, провеждащи „единствено правилната линия“, са неопровержим факт.

Или да вземем друг характерен пример – чуждестранната намеса във вид на подкрепа и помощ за български политици, политически партии и дори институции. От години се тръби за мощните финансови и пропагандни инжекции в полза на т.нар. прокремълски партии.

Вярно е, че има български формации, които изглеждат по-загрижени да изразяват официалните руски позиции, отколкото да формулират и отстояват българския национален интерес. Но и в този случай не е било извадено нито едно доказателство за подобна финансова или друга намеса. Докато интервенциите на американски, германски и други (формално) неправителствени оранизации в българския политически инженеринг са очебийни. Не е нужно да се връщаме към процеса от Каденабия през 90-те години, последните публикации в немската преса за ролята на една баварска фондация в създаването на ГЕРБ са достатъчно красноречиви. Да не говорим, че за разлика от руските и китайските дипломати, посланиците на западните държави вече са приели като своя привилегия раздаването на оценки по вътрешните български проблеми.

Както правилно отбеляза един нов специалист по всичко (включително и по хибридната война), „хибридните войници“ са не само журналисти или аватари в социалните мрежи, те са и политици на отговорни постове, служители в администрацията, в правосъдната система и в силовите структури. Когато такива люде, облечени в най-висока власт, си позволяват „лични“ оценки и поемат ангажименти, надхвърлящи законовите им правомощия, очевидно облагодетелстващи други държави – това нима не е хибридна война? Отново съм принуден да се съглася с въпросния специалист, че в битките за чужди интереси много български политици и журналисти защитават предимно собствената си кариера и благополучие, измерени с дребни пари и мижави постове.

Третата и най-опасна лъжа е, че участието в тази хибридна битка на чужди интереси е оправдано и дори похвално, стига

да се заеме „правилната“ страна

(на евроатлантиците срещу евразийците или обратно). Работата в полза на които и да било чужди (американски, руски, турски, германски) интереси има само едно име – и то е измяна. Единствената правилна страна в това отношение е страната на българския национален интерес, който не се изчерпва с това да сме нечии послушни васали. Впрочем дори малка и бедна България би трябвало да има капацитет да води при необходимост свои хибридни войни, дори с много по-силни противници. Но за целта първо е нужно да се появят държавници, които да дефинират адекватно и да не се боят да отстояват българския интерес. И да не се опитват да компенсират липсата на реален авторитет и подкрепа в българското общество с външна протекция.