Сериалът в ООН „Ще родя по-хубаво дете от съседката“ свърши внезапно точно когато стана най-интересно. Интригата, заплетена от българското правителство, обещаваше ярка политическа версия на нечестното съперничество от типа „Моцарт и Салиери“. Краят дойде позорно бързо, защото завистта, хвърлена срещу политическия талант, си свърши работата още при първото премерване на силите. Тя се самоуби на световната сцена като камикадзе, за да попречи на по-достойния съперник да продължи състезанието.

Кристалина Георгиева похаби международния си авторитет, като щурмува ООН, за да обуе обувките на Ирина Бокова.  В ума й никога нямаше да просветне мисълта, че може да се състезава за генерален секретар на световната организация, ако Бокова не бе проявила такава дързост преди нея. Генералната директорка на ЮНЕСКО й отвори очите за пътя към Ню Йорк, като първа забеляза небивалия шанс за България да оглави ООН, ако съчетае двете благоприятни предпоставки: назрялата необходимост да се избере жена за генерален секретар и широкото очакване, че е ред на групата на държавите от Източна Европа да излъчи достоен кандидат.

Кристалина Георгиева оправдава чрез глашатаи слабото си представяне с обяснение, че късно се е включила в надпреварата. Но това не е вярно. В действителност нейната кампания започна през януари 2015 г. – около половин година след издигането на Ирина Бокова за кандидат от правителството на Пламен Орешарски, но потайно, ползвайки услугите на опитни интриганти в българските дипломатически среди. Година и половина тя сновеше между Брюксел и Ню Йорк, без пътуванията й да имат връзка с основната й работа в Европейската комисия, макар че командировките й се съчетаваха с някакви формални основания.

Задкулисната й тактика започна да изплува на повърхността през април 2015 г., когато базираното в Брюксел американско електронно издание „Политико“ пусна първия пробен балон, че тя може да се кандидатира. После още няколко публикации периодично проверяваха накъде духа вятърът в международните нагласи. В края на септември 2015 г. госпожата се яви на юбилейната 70-та сесия на Общото събрание на ООН уж по свои работи, но случайно се оказа в компанията на българския президент Росен Плевнелиев, който в речта си заяви, че България има силен кандидат жена да оглави ООН, и пропусна да назове името й.

Кристалина Георгиева убеди чрез лобисти Бан Ки Мун да я запише като съпредседател на новоучредена Група на високо равнище на ООН за финансиране на глобалната хуманитарна помощ. Групата произведе инициатива, огласена през януари 2016 г. в Дубай, за облагане на човечеството със световен микроданък. „Това са няколко цента, взети от билетите за спортни срещи, за концертите, за спектаклите, от луксозните стоки, от воаяжите, а защо не и от пътуването с такси“, обясни Георгиева пред парижкия в. „Фигаро“. Инициативата бе посрещната ледено от света. Когато пролича, че тя не печели очакваната международна популярност, правителството на Бойко Борисов потвърди в началото на февруари 2016 г. кандидатурата на Ирина Бокова.

Това сигурно е било много неприятно за Кристалина Георгиева, но недостатъчно, за да прекърши нейната амбиция. В качеството си на комисар по бюджета на ЕС тя имаше  силен инструмент за въздействие върху Борисов – парите.

Брюксел („там, където са еврата“ – Б.Б.) по някакъв чуден начин му ги пускаше, докато на други български правителства ги спираше. Ако има нещо, с което истински да се хвали, са еврофондовете и построените с тях обекти. Разбира се, комисарят по бюджета не решава самостоятелно на коя държава колко пари да се отпуснат, но контролира как се харчат и може да забележи нередности, които са често явление при изграждането, например, на магистрали. България досега е изрядна.

Борисов обаче може да си мисли, че не той е длъжник на Кристалина Георгиева, а обратното, защото я издигна за поста. За да бъде по-убедителна, тя добави и доказано ефикасен чуждестранен инструмент за натиск върху него – Германия. Не е ясно дали сама е потърсила подкрепа от Германия, или Германия е забелязала, че може да се възползва от нея, но факт е, че към средата на септември 2016 г. връзката пролича. Изтече информация, че в началото на месеца по време на срещата на Г-20 в китайския град Ханчжоу германската канцлерка Ангела Меркел е агитирала кулоарно руския президент Владимир Путин да хареса Кристалина Георгиева като български кандидат за ООН. Когато гръмна скандал, Русия заяви, че това си е работа на българското правителство, а Меркел дори отрече да е разговаряла с Путин по въпроса. Въпреки това продължиха да се сипят германски хвалби за Кристалина Георгиева. Нейното неохотно номиниране от Бойко Борисов вместо Ирина Бокова в края на септември предизвика аплодисменти предимно от германци с всякаква политическа принадлежност (Елмар Брок от десницата и Мартин Шулц от левицата). Неслучайно германец бе поставен да топли мястото й в Еврокомисията (Гюнтер Йотингер), докато тя се състезава за ООН.

Защо Германия се намеси така брутално в решаването на въпрос, който би трябвало да е изцяло в сферата на суверенната българска държава? Очевидно Берлин не е смятал България за особено суверенна, щом Борисов неведнъж е показвал, че слуша и изпълнява каквото му говори канцлерката Ангела Меркел. В лицето на едно „меркеле“ тя си бе намерила удобен инструмент, но за каква цел? Германия има един единствен световен проблем и той е, че продължава да бъде политическо джудже в качеството си на икономически гигант. Тя е на четвърто място сред вносителите в бюджета на ООН (6,4%), но не е сред петте постоянни членки на Съвета за сигурност, които имат право на вето. За сравнение – Франция е пета с 4,86%, Великобритания е шеста с 4,46%, а Русия е девета с 3%. От две десетилетия Германия лобира чрез Групата на четирите (заедно с Япония, Индия и Бразилия) за „реформа“ на Съвета за сигурност, като тази дума означава да бъде призната (заедно с другите) за равна на великите сили победителки във Втората световна война. А тя е точно победената от Обединените нации.

До 2005 г. темата бе разисквана много разпалено, като дори провокира създаването на група от противници, оглавявана от Италия и наречена „Обединяване за консенсус“. В нея вече членуват над 120 държави. Спорът заглъхна през последните десет години, докато начело на ООН бе южнокореецът Бан Ки Мун, чиято държава е категорично против признаването на нов статут на Япония – бившата окупаторка на Далечния изток. Германия се надяваше да я съживи чрез Кристалина Георгиева, като я пробута през задната врата на ООН.

Още в първите си изяви Кристалина Георгиева показа, че се отнася с интерес към „реформата“ на ООН, като заяви, че „ООН трябва да измине път, за да се адаптира към ХХI век“. Същото говори от години Германия чрез Г-4. Резултатът е известен – позорна катастрофа за Кристалина Георгиева и България. Ирина Бокова, останала да се състезава в качеството си на „гражданин на света“, се класира много по-достойно, като изпревари отново всички жени съперници. Впрочем тя единствена даде благодарение на саботажа на Борисов безспорно доказателство, че е независима от инструкции на своето правителство, както се изисква от всеки генерален секретар на ООН.

Можеше ли Бокова да победи такъв силен съперник като португалеца Антониу Гутериш? Тя бе напълно съпоставима с него, защото и двамата имаха по два успешни мандата начело на големи организации в системата на ООН. Наистина Гутериш се държеше по-уверено, но ако въпросът да се даде този път шанс на жена да оглави ООН не бе затънал в такава недостойна интрига, състезанието най-малкото щеше да продължи. Въпросът е как?

Кристалина Георгиева бе торпилирана бързо. Удивителното е, че при усилената подкрепа от Германия и САЩ, тя успя да се закотви в дъното на класирането. Което може да се счете за провал и на дипломацията на тези две държави, които очевидно не са си направили труда да лобират за нея сред останалите, „по-незначителни“ членове на Съвета за сигурност.

При последното гласуване се видя, че и Бокова среща силна съпротива от мощни държави (не само от Германия). Две постоянни членки бяха гласували против нея и по метода на изключването може да се предположи, че това са били САЩ и Великобритания (Русия, Китай и Франция вече бяха дали достатъчно знаци, че я подкрепят). Именно към тези две държави бе насочена кампанията на българи срещу Бокова („комунистка“, „русофилка“), които разчитаха на техните антикомунистически рефлекси.

Освен постоянните членки имаше и други държави в Съвета за сигурност на ООН, които трябваше да бъдат спечелени за българската кандидатура, за да й гарантират поне 9 гласа подкрепа. Бокова постигна този задължителен минимум само при първото от шестте предварителни гласувания, което показа, че е имало разколебаване сред симпатизантите й, когато интригантската кампания се засили. Фактически държавата, която работеше най-усърдно срещу България, бе …България.

Борисов сега за пръв път усети вкуса на поражението, и то на световно равнище, където се видя, че познанията му по международна политика са на равнището на бившата му любимка Румяна Желева, катастрофирала от амбициозно невежество в Брюксел. Дори и да го помним занапред като една мъжка Румяна, срамът ще си остане за България.