Когато обявяваше (само)номинирането си за кандидат-президент, Татяна Дончева каза: „България има нужда от проверени водачи, а не от нови поредни импровизации.“ Естествено – в духа на свойствената й скромност, под „проверени водачи“ тя имаше предвид себе си, въпреки че като партиен лидер по-скоро попада във втората категория. Проблемът обаче става сериозен, ако погледнем на него в принципна, а не в персонална светлина. Какво точно означава у нас „проверен“ политик (водач)? Как и кой проверява българските политици? И какво показват резултатите от една такава проверка?

От една страна, не може да има спор, че сериозната политика и доброто държавно управление изискват важни правомощия да бъдат поверявани на хора, които са

доказали, че могат да носят отговорност

и да изпълняват поетите пред обществото ангажименти. Затова в такива общества политиците и управленците израстват постепенно, потвърждавайки на всяко поредно стъпало на йерархията възложеното им доверие. Малцина стигат до върха, мнозина отпадат по пътя в резултат на проверката на практиката. В същото време не бива да забравяме, че всеки политик в началото на кариерата си е бил в един или друг смисъл „нова импровизация“ – никой не е влязъл в политиката напълно научен, да не говорим – проверен.

Самата проверка е сложен и противоречив микс от различни критерии, прилагани от множество „оценители“. Ефектното говорене, което се харесва на широката публика, не е достатъчно; то задължително се коригира от преценките на експертите и от доказателствата за реално постигнати резултати. Може да си произнесъл безброй тиради срещу организираната престъпност или олигарсите от трибуната на Народното събрание – ако си причастен към създаването и приемането на закон, който обективно обслужва такива интереси (дори да не си го направил умишлено), резултатът от проверката едва ли ще е положителен.

Какво показва прилагането на идеята за „проверените“ политици към днешната българска политическа класа? Ако изхождаме от показатели на публичното мнение като

обществено доверие и одобрение

се натъкваме на шокираща картина: у нас няма типичен политик, при който положителните оценки да надвишават отрицателните. Малцината, при които установяваме изключение от това правило, или не са политици в точния смисъл на думата (например Кристалина Георгиева, която по неизвестни причини е предложена за оценяване наравно с националните политически фигури), или ловко се крият зад някаква друга маска. Типичен пример е кметът на София Йорданка Фандъкова, която дълго време успешно играе ролята на аполитичен мениджър, въпреки че е издигната от определена партия и дори е неин заместник-председател. Особено интересна бе ситуацията с немотивираното повишаване на цените на обществения транспорт в столицата, от отговорността за което Фандъкова се измъкна, като го обяви за „политическо решение“.

Всички останали (дори премиерът Бойко Борисов, чиято чувствителност определено се отчита от повечето социологически агенции) в очите на по-голямата част от обществото не заслужават доверие и не получават одобрение. При повечето от партийните ръководители, министрите и депутатите съотношението одобрение – неодобрение е 1 към 3, 1 към 4, дори и по-зле. За мнозина голяма част от гражданите нямат никакво мнение, защото не знаят въобще какво вършат. При това положение е много странно, когато политик с 30 на сто одобрение и 60 на сто неодобрение претендира да е много по-добре оценен в сравнение с колегата, при когото съотношението е 25 към 70 на сто. За такава ситуация народът използва пословицата „Присмял се хърбел на щърбел“.

На второ място, огромното мнозинство от българските политици, особено тези с по-дълъг стаж, задължително са забъркани в корупционни афери, протежиране на „свои“ хора, конфликт на интереси или други публични скандали. Дори да отчетем немалкото случаи на черен пиар и дори криминално оклеветяване, няма как да пренебрегнем факта, че в очите на обществото политическата класа е сбирщина от алчни кариеристи, които се грижат само за своя интерес и се отчитат единствено пред партийните началници.

Не по-добре изглеждат нещата, ако се обърнем към данните от обективната проверка на

реално постигнатите от политиците резултати

Независимо дали става дума за управляващи или опозиция, и едните и другите попадат под неумолимите удари на две съществени несъответствия – от една страна, „ножицата“ между обещано и изпълнено, а от друга – пропастта между това, от което се нуждаят повечето хора, и осигуряваното от управляваната от политиците държава. За капак, колкото повече се хвалят и самоизтъкват политическите фигури, толкова по-труден става животът на мнозинството от българите. Неизбежна последица е продължаващият спад на доверието не само към моментните политици, а към институциите на държавата и към устоите на обществената уредба. За какво положително отношение към демокрацията може да става дума, ако парламентът – институцията на народното представителство – има одобрение от 8 на сто?!

Всички изброени констатации могат да бъдат доказани с безброй социологически, икономически и други научни данни и факти. Именно защото положението е такова, може с пълно основание да се говори за

системна криза на политическия елит

и на партийно-политическата система на страната. „Проверените“ политици у нас са в една или друга степен провалени политици, въпреки че би било несправедливо да поставяме всички в един кюп. Странно и дори тъжно е, че хора, които до определен момент са оправдавали доверието и са постигали обществено значими резултати, в края на краищата са били застигани от общата съдба на събратята си.

Ето защо „поредните нови импровизации“ не само са възможни, те са необходими и неизбежни, ако искаме нещо да се промени към по-добро. Политиците, които през последните десетилетия се подбират и издигат на власт чрез един и същ порочен механизъм, са способни да постигнат само резултати, за които единствената подходяща оценка е „провал”.