На Румен Радев не му тръгна по вода, нищо че парадният червен килим пред Народното събрание беше подгизнал от януарски сняг и киша. Най-очакваната реч на новия президент така и не успя да задържи вниманието на депутатите, макар че беше значително по-кратка от първото слово на Росен Плевнелиев, произнесено преди 5 години. Атмосферата, създадена от ултрас-патриотите, подхождаше повече на стадиона в Симитли, отколкото на държавническа клетва в препълнената пленарна зала, в която присъстваше почти целият политически и обществен елит.

Дали от прекалено вълнение или от недостатъчно добра подготовка, Румен Радев изглеждаше като човек, който се измъчва да декламира нечии чужди клиширани съчинения, съвършено неестествени за него. Лапсусите като „господин Патриарх“ или „ще сИмулирам обществен диалог“ бяха забавни грешки на езика на фона на кухите упражения по стил в „сегашно тревожно време“. Има два ключови момента, които заслужават да се признаят в речта на Румен Радев.

Първият от тях беше ясно заявеният ангажимент да държи отговорност на парламента за съдебна реформа – и то реформа не само като игра на тронове във Висшия съдебен съвет, но и с повишено внимание към проблемите в реалния съдебен процес и борбата с корупцията.

Важно беше да се чуе още в първата му реч, че членството в Европейския съюз и НАТО е стратегически избор, който не трябва да се поставя под въпрос – въпреки всички мечти за светло евразийско бъдеще на част от избирателите му и въпреки „приятелските“ побутвания по наклонената плоскост към Кремъл, само от Радев ще зависи дали ще успее да запази лицето и интегритета си.

За съжаление, това, което не чухме от новия президент, е гласът на силен, независим и подготвен лидер, който няма нужда от цял отбор суфльори и съветници, за да знае как да се държи на ниво. Заплахата към депутатите „Имате една седмица“, бе резултат от провокация, но реакцията на Радев беше напълно неуместна на фона на позицията му.

Странно и непремерно звучаха и заключенията, че „партийната генетика в зората на прехода изглеждаше по-автентична от днешната политическа ГМО-кухня“. Радев повтори отдавна изхабения репертоар на тема „демокрацията ни сполетя“, „София не е България“, и „тринайсет века клетост“, но така и не посочи как вижда собствената си роля в начертаването на нов дневен ред в следващите 5 години.

За сметка на това, стана ясно, че има намерения да държи на ръчно управление всички поръчки за милиарди във военния сектор, а „цивилното“ Министерство на отбраната го очакват тежки времена. За пропастта между социалните класи в България нямат вина и хилядите граждани, които с труд, образование и професионализъм са постигнали някакъв приличен стандарт и продължават да се борят за запазването му. Нито пък тези, избрали по една или друга причина реализацията в чужбина, които издържат по-бедните си роднини, родители и т.н. било пряко, било чрез данъците. Тези хора почти не присъстваха в речта на бъдещия Обединител на нацията – освен като безименна съставна част на „скъпите му съотечественици“.

Традицията повелява да се даде 100-дневен толеранс на всеки нов държавник. Възпитанието изисква да оценяваме новия президент по действията, а не по думите.

Май никой не е очаквал да чуе нова версия на речта за „Кръв, труд, сълзи и пот“ в среда, която е свикнала на „перхидролени човечета“ и „филии с мас“. Ниската летва е факт и проблем сама по себе си. Ако човек придобие навика да говори само истината, няма да му се налага да помни какво е казал. Ако Румен Радев започне да говори и мисли от първо лице, няма да му се налага да срича изкуствени речи. А следващите пет години обещават да са интересни. Със сигурност.