На 7 ноември 2014 г. българският парламент гласува втория кабинет на ГЕРБ. В него е АБВ. Лидерът на малката лява партия не е министър, дори не е депутат. Това не пречи на Георги Първанов да държи изкъсо своите депутати, вицепремиер, зам.-министри. Преди 2 седмици се оттегли, за да се върне, когато и ако поиска („Не ме отписвайте от политиката“).

9 години по-рано е направено сложно правителство, запомнено като тройната коалиция. В нея влиза и НДСВ, а лидерът й Симеон Сакскобургготски излиза от прожекторите, става председател на коалиционния съвет.

Влияе зад кадър

Постепенно се оттегля от политиката, от днешна дистанция е ясно, че такава му е била целта. НДСВ се проваля на следващите избори, не печели място в парламента. Може да се направи втори извод след цялата изтекла вода – ако Сакскобургготски бе останал в НДСВ, това нямаше да навреди на партията, щеше да й помогне.

Тогава и по-преди ДПС участва в правителства. Лидерът Ахмед Доган не си и помисля да е в тях, даже в парламента не ходи, макар да е депутат. През 2013 г. ДПС влиза в трети кабинет – Доган все така си гледа пауните в сарая. След още 2 години се потвърждава общоизвестното – бил е винаги неизменният Първи в партията – натирва някогашното си протеже Местан, поставил го временно на председателския пост.

Третото правителство на ДПС е с БСП. Лидерът на социалистическата партия и бивш премиер Сергей Станишев участва в съставянето на кабинета, но не членува в него. Все пак е първи фактор в управлението – един ден влиза в депутатската стая на БСП и казва, че ако не се подкрепи Делян Пеевски за шеф на ДАНС, правителството пада; друг ден излиза пред медиите и подава оставката на министрите в отсъствието на министър-председателя.

Това бяха примери с лидери, чиито партии участват в коалиционни управления, без те самите да са на предния фронт. Отсъствието им, или по-скоро присъствието им на втори план, осигури възможност за съюзи на формациите им. Те самите бяха пречка в лично качество, фигурите им препятстваха коалициите. Някои извършиха с успех това упражнение, други – не. Едни искаха много да влияят и го постигнаха, други (реално един – Симеон) хвърлиха юздите… Важното в случая е, че лидерската стъпка назад в името на партийното бъдеще го има и в дебелата научна теория, и в тънката българска практика. Забележете – автори на тези ходове бяха едни от най-значимите за българския преход фигури.

Днес ГЕРБ е на кръстопът и със същата сила стои въпросът пред Бойко Борисов – може ли той да направи крачка назад, за да отвори коалиционни перспективи пред партията си. Въпросът звучи леко налудничаво сега, но само привидно – ще стои много остро след 2 месеца. Ако ГЕРБ иска да управлява пак под някаква форма, това следва задължително да е без Борисов. Не вярвате? Да зададем обратния въпрос – може ли ГЕРБ да управлява трети път и пак с премиер Борисов? Виждате ли енергия, ресурс, търпимост за тази работа?

ГЕРБ, разбира се, може да стои твърдо опозиция с маяка Борисов на челото – той ще свети, сбира погледи и сочи верния път. Точно това е актуалният публичен курс („Няма да влизаме в коалиции, ако народът не ни избере, ще седим отстрани и ще чакаме“). Но ако разговорът тръгне под каквато и да е форма за управленска коалиция с ГЕРБ, независимо като първа или втора политическа сила, то темата ще включва Борисов под линия.  Идва такава точка от дневния ред – знае го всеки, който поглежда с хоризонт няколко месеца напред, вероятно и той самият.

Оттеглянето на Борисов би дало възможност за коалиция с БСП. Би отворило път за съюз с някой крайно ядосан десен или „ляво-либерален“ субект. Даже би разтворило портите към ДПС. Ако някой си мисли, че пак може да бъде повторен номерът с реформаторите и патриотите, се лъже. Просто самият Борисов е обществено изчерпана фигура като премиер. Има си ги привържениците, и партията си е негова, обаче ново управление „Борисов+“ би било лишено от потенциал и доверие още с раждането си. Дори Марешки не би бабувал успешно. Нека не забравяме, че Борисов изгря втори път след краха на БСП и ДПС при сагата „Пеевски“… Няма как да е пак премиер веднага след собствения си провал. А редови министър в правителство не може да е.

Днешният живот и в частност политиката не се различават много от древните ритуали – в заплетени ситуации се дава курбан. Жертва се нещо, за да се умилостивят стихиите. На конкретния политически терен жертването би могло да сближи играчите чисто практически – „Видяхте ли, съборихме тирана, какво повече искате?“, ще каже опозицията на избирателите си. Жертването може да има голямо символно значение и в обществен план – пусната е кръв, „злото“ го няма, продължаваме напред. В някаква по-малка степен курбан бе даден с Цветанов при наскоро развалената коалиция – той не бе в първите редици, стана необходимата жертва, след което се тръгна ведро към правосъдни и други реформи… В края на март ситуацията се очертава още по-заплетена, жертвата следва да е доста по-голяма.

Това не значи Борисов да не е фактор. Но значи например кротко да седне на депутатската банка и да даде път на Томислав Дончев, Румяна Бъчварова или който там си избере… Такъв ход би носил рискове за него. Но ще му остави влияние и най-вече – би го съхранило. Би ли го направил Борисов? Би ли преодолял най-големия си страх – че може да изпусне контрола върху хората си, които едно правителство би овластило? Би ли преодолял егото си, за да върне ГЕРБ отново на власт? Само времето ще покаже. Но шансовете Борисов да направи такъв жест към партията си не са особено големи.

Диян Божидаров