Десетки хиляди левове за дрехи; нови вили и автомобили, прислуги: висшата номенклатура на комунистическия режим се е радвала на безброй привилегии. Николай Цеков припомня ключови факти от битието на „правоимащите“.

Едно от първите достъпни за широката публика автентични свидетелства за сладкия живот на комунистическата номенклатура по времето на Тодор Живков са мемоарите „По коридорите на властта“ на Георги Милушев. В продължение на три години той е бил началник на Пето управление на ДС (1986-1989), известно повече като Управление за безопасност и охрана (УБО). Впрочем, както разказва генералът от ДС, кръгът от задачите, които трябва да изпълнява многохилядният персонал на УБО, е разширен още през 1956 – годината, в която Тодор Живков оглавява БКП. Тогава от служба за осигуряване на личната безопасност на висши партийни и правителствени членове УБО се превръща във военно-чиновнически архипелаг с многобройни служби за всестранно жилищно, транспортно, стоково, ресторантско и прочие обслужване на членовете на висшата партийна и управленска каста в НРБ и, разбира се, и на техните семейства.

60 000 лева за храна?

Всъщност, началото на тайната система с огромните привилегии е положено още през 1951 година. Още тогава на членовете и кандидат-членовете на Политбюро е било позволено да ползват всяко тримесечие текстилни стоки за 60 хиляди лева, както и хранителни продукти за същата сума. За сравнение: в началото на 1950-те средната месечна заплата в НРБ е 540 лева.

В своята книга Георги Милушев описва как през 1958 петима висши апаратчици начело с Тодор Живков дават зелена светлина пред използването на т.нар. безотчетни фондове от бюджета на ЦК на БКП. От тях първият секретар на БКП годишно вече можел да прибира без обяснения 20 хиляди лева. Зад грифа „Строго секретно“ в ДС започва да кипи трескава дейност за „развитие и обогатяване на управляващите и всесилните“, както пише Милушев.

С решения на ЦК на БКП се регламентират една след друга все нови и нови привилегии – за предоставянето на жилища и вили, за командировки зад граница, за покупки на западни коли и за персонално изхранване на висшата номенклатура. Обслужването ѝ е поето от две бази за специално снабдяване. Базата на столичния „Панорамен път“ е достъпна за елитния отбор „А“ – обкръжението на Живков и шефовете на ключови институции. Базата в софийския хотел „Рила“ пък поема отбор „Б“ – членовете на Политбюро и вождовете на БЗНС. Георги Милушев си спомня: „В УБО вече трайно съществуваха службата за „домоуправление“ (на жилищата, вилите и 42-те резиденции на правоимащите – б.а.), за перални, стопанско-производствени обекти, дърводелска работилница, гараж, (служба) за охрана и поддържане на ловните стопанства [на ЦК], звено за строителство, ремонт и поддръжка (…) УБО се превърна в държава в държавата.“ С бюджета на управлението се финансират, впрочем, и пътуванията на Владимир Живков до Япония, Филипините, Индия, Сингапур, Малайзия и Тайланд, подбират се апартаменти за родата на Живков, ремонтират се личните коли на членовете на Политбюро и им се купуват нови возила направо от щандовете на Пловдивския панаир. Годишно се раздават десетки хиляди левове на калпак за „изхранване“ и за „протокол“. Три от най-горните етажи на номенклатурата са обгрижвани и с екстрата „безплатна прислуга“. Някои от новите членове на ЦК на БКП са смаяни от чантите с огромните суми, които разните служби на УБО започват да им носят веднага след заемане на поста, свидетелства Георги Милушев.

Безграничната алчност на „правоимащите“

Повествованието в книгата „По коридорите на властта“ е изпълнено с примери за безгранична, а в редица случаи и нагла алчност за нови безплатни придобивки от страна на партизаните на БКП и техните близки. „Хората от народа“ въобще не си поплюват, когато по някакъв начин се почувстват „ощетени“ от липсата на някоя от полагащите или неполагащите им се екстри. „Една от големите ми грижи бе как да се въведе някакъв ред във валутата, която теглеха от УБО Владимир и Евгения (Живкови) и (внукът на Живков) Тодор Славков. (…) Понякога даже не си правеха труда да ходят при валутния касиер. Позвъняваше някоя от управителките на вилите им и казваше: „На Тошко да се донесат толкова и толкова долара.“ Генерали и полковници изпълняваха заповеди на камериерките. А децата харчеха нашироко. Почти всичко се купуваше с валута. Подменяха обзавеждане. Вещите бързо им омръзваха. Между 1985 и 1989 г. Евгения Живкова бе направила покупки в магазина в (хотел) „Рила“ за около 70 хиляди лева, значителна част от които с валута. Претенциите на Владимир и Евгения (Живкови) към завършените им вили нямаха край (…) Тодор Славков беше едва 15 годишен, но искаше значителни суми (100-150 долара) без да пита дядо си. „Виж там“ – беше цялата резолюция на Тодор Живков. „Виж там“ означаваше децата да вършат каквото им е угодно“, пише Георги Милушев.

Правилото, че рибата се вмирисва откъм главата, важи за почти всички „правоимащи“. Милушев посочва, че много дори от формално неовластените с „правата“ на най-висшата номенклатура апаратчици правят каквото си искат. Величия на соца като Любомир Левчев, Георги Джагаров, Стоян Стоименов, Пантелей Зарев, Ярослав Радев, Димитър Методиев, Георги Божинов и други ползват луксозни държавни вили срещу наем от 12 лева месечно, а само отоплението, токът и телефонът във всяка от придобивките струва на данъкоплатците 600-700 лева месечно. Но някои от тях, като Георги Джагаров, отказват да плащат дори смешните сметки за наем с мотива „Имам право!“, се казва още в книгата на Георги Милушев.

УБО – оркестър за сватби и погребения

По време на едно от посещенията на Фидел Кастро в България предшественикът на Милушев на поста началник на УБО – ген. Илия Кашев, се разплаква от злоба, защото кубинската делегация е поискала да ѝ се доставят „леки жени“, твърди неговият подчинен и шеф на морския отдел (!) на УБО Димитър Георгиев. ЦК на БКП е съпричастна не само към веселбите, но и към тъжните мигове в братските партии и терористични движения. През 1986 чрез бюджета на УБО ЦК на БКП отпуска 25 хиляди лева за закупуване на колбаси, вино и шампанско за погребението на вожда на Мозамбик Самора Машел. Но това е минималната щета, която велможите на Партията нанасят на събирания с труда на редовите български „труженици“ държавен бюджет. Само в Мозамбик до края на 1989 управниците на НРБ вече са успели да закопаят като „перспективни инвестиции“ 72 млн. долара, взети назаем от западни банки, както ставя ясно от изследването за външния дълг при комунизма на историка Мартин Иванов.

Георги Милушев, „По коридорите на властта“, издателска къща „INTRA book“, 1991 година, 230 страници