Колективът на къщата музей „Иван Вазов“ излезе с остра позиция по повод издаването на вечния български роман „Под игото“ на шльокавица по случай 24 май. Вчера от Издателска къща „Жанет 45“ обявиха, че издават романа на шльокавица, за да покажат на всички „в какво ще се превърне езикът ни, ако не направим нещо по въпроса“.

Колективът на къщата музей „Иван Вазов“ в Сопот обаче реагира остро на инициативата на издателството. „Считаме за крайно неуместно, най-българският, първият, най-четен и най-превеждан роман, да се превръща в своеобразна рекламна, идеологическа или под каквато и да е била друга форма- изява на експериментиране и пропагандиране на иначе „благородни“ каузи и родолюбиви подтексти“, заявяват учените.

Според тях това не е начинът младото поколение да се приобщи към родното, нормите на българския език и да бъде формирана обща говорима и писмена култура.

„За нас това е гавра с паметта на Народния поет. За нас това е необмислен издателски ход, целящ по-скоро други ефекти. Има много по-полезни и смислени начини българското слово и ползването на българският език да бъдат сведени до съвременното поколение. Едва ли точно романът „Под игото“ с неговите смислови и идеологически звучения, с неговото патриотично зареждащо слово е най-подходящият модел за възпроизвеждане на този масов феномен, наречен „шльокавица“. Мислим, че ако Патриархът би бил свидетел на това начинание, той едва ли би прозрял неговия смисъл. По -скоро би отговорил с неговото остро и камшично слово на това безумие. Ние ще отговорим на провокацията с едно негово стихотворение, написано на чист български език“, заявяват от къщата музей на Иван Вазов.

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не – за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива –
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп –
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Пловдив, 1883