Американският Конгрес с огромно мнозинство одобри законопроект, налагащ нови икономически санкции срещу Северна Корея, Русия и Иран. Мащабът и заразата на антируските настроения достигнаха опасно равнище. Конгресмени и други влиятелни лица от двете партии обявиха предполагаемите руски кибератаки по време на изборите през 2016 година като акт на война, а един конгресмен дори ги сравни с Пърл Харбър и терористичния удар от 2001 година.

Отчитайки тази истерия и превесът в полза на санкциите, отказът на президента Доналд Тръмп от ветото не трябва да се възприема като политически страх.

Одобрението за новите санкции не отчита дългата история на тяхното безуспешно прилагане. Преди 30 години впечатляващият научен труд на Нари Хуфбауер, Джефри Скот и Кимбърли Елиът, озаглавен „Преосмисляне на икономическите санкции“ показа, че санкциите рядко постигат поставените пред тях цели. Санкциите може да предизвикат трудности за режима, срещу кого са насочени, и да навредят силно на невинното население в управляваната от него страна. Но те рядко довеждат режима до капитулация или поне до съществени отстъпки. Това се отнася най-вече за въпросите, които имат голямо значение за политическото ръководство на страната. Резултатите от предишните десетилетия не противоречат кой знак колко на това мнение. САЩ и техните съюзници налагат срещу Северна Корея все по-тежки санкции, за да я принудят да се откаже от ядреното оръжие и създаването на балистични ракети. Редовните ядрени опити на Пхенян и изстреляните наскоро междуконтинентални балистични ракети свидетелстват за пълния провал на подхода със санкциите.

Използването на този подход към Куба – друг противник на Вашингтон – също беше провал. Като се започне от Дуайт Айзенхауер, цели поколения американски администрации следваха този подход чак до нормализирането на отношенията с Хавана, започнало от Барак Обама в края на 2014 година. За нещастие президентът Тръмп отмени някои от полезните и разумни промени, осъществени от неговия предшественик. Но резултатите от наложеното срещу Куба ембарго изобщо не бяха по-различни от санкциите срещу Северна Корея. Исканията на Вашингтон за спиране на нарушенията на човешките права, извършвани от режима на Фидел Кастро, за преход към демокрация и за компенсация на иззетата след революцията от 1959 година американска собственост останаха неудовлетворени. Династията на Кастро запази властта, кубинският режим си остава комунистическа диктатура, иззетата собственост не бе компенсирана, а що се отнася до политическите дисиденти, имаше в най-добрия случай мизерни изменения.

Дори историите за предполагаем успех, с които се хвалят привържениците на санкциите, не впечатляват много при близък поглед. Нагледен пример е споразумението с Иран. Възможно е санкциите да са изиграли скромна роля, за да седне Иран на масата за преговори, но споразумението бе постигнато едва, след като САЩ и останалите държави от групата 5+1 се отказаха от изискването Иран да спре разработките за обогатяването на урана. (Въпросната група включва САЩ, Русия, Китай, Великобритания и Франция, които са петте ядрени държави, плюс Германия – бел.ред.) Подписаното споразумение бе в значителна степен компромисно и „ястребите“ в САЩ яростно осъдиха това, което те сметнаха за капитулация на страната им пред Иран.

Използването на твърди мерки срещу Русия поражда особено безпокойство. Москва реагира енергично срещу последния пакет санкции на Конгреса. Правителството на Владимир Путин незабавно разпореди да се съкрати щата на американското посолство в Москва и иззе няколко принадлежащи на САЩ дипломатически обекти. А твърденията, че действията на Русия са отговор на подобни санкции от страната на администрацията на Обама пред декември 2016 година изопачават реалностите. След избирането на Тръмп руският президент специално заяви, че няма да отвръща на декемврийските мерки. Докато приемането на новите санкции доведе до рязък политически завой.

Изглежда, че икономическите санкции станаха навик и се превърнаха в любим инструмент от външнополитическия арсенал на Вашингтон. Те създават илюзия на умереност, ситуирани между дипломатическите и военните методи. Въпреки това като се отчете неизбежно ниската ефективност на този подход, законотворците трябва да се откажат от това пристрастие. Това важи най-вече за случаите, когато изпълнението на предявените от тях изисквания е невъзможно.

Санкциите няма да накарат Северна Корея да се откаже от ядрената и балистичната си програми. Ръководството на Пхенян смята, че се нуждае от тези средства, за да въздържи Вашингтон от насилствената смяна на режима. Отчитайки действията на САЩ срещу противници без ядрени средства, такива като Сърбия, Ирак и Либия, този извод не е лишен от основание.

По подобен начин новите санкции срещу Техеран за нарушаване на „духа“ на споразумението с групата 5+1 са напълно лишени от смисъл. Дори администрацията на Тръмп бе принудена да признае, макар и с половин уста, че Иран е спазвал буквата на договора. Санкциите едва ли ще доведат сравнително умереното правителство на Роухани до по-голяма готовност за сътрудничество. Нещо повече, тази стъпка може да засили влиянието на иранските „ястреби“, които се стремят към отмяна на споразумението и преминаване към ядрено сдържане.

Най-голямо безпокойство предизвиква това, че санкциите само вбесиха Москва и ще задълбочат новата Студена война. Малко вероятно Русия да признае намесата си в американските президентски избори – всъщност истинността на тези обвинения е под голям въпрос. Малко вероятно е и Русия да изостави сепаратистите в Източна Украйна, няма и никаква възможност Русия да напусне Крим. Шансовете това да стане са сравними с вероятността Израел да се откаже от контрола над Голанските възвишения или Турция да се махне от окупирания Северен Кипър и да се откаже от подкрепата й за марионетното правителство на Турската република Северен Кипър.

Икономическите санкции притежават съмнителното съчетание на ниска резултатност с провокативност. Последното им прилагане ще доведе с голяма вероятност до сериозни проблеми за САЩ в различни области. Законодателите следва да се откажат от пристрастието си към санкциите, преди това да е довело до голяма трагедия.

Анализът на политолога Тед Карпинтър е публикуван в изданието The American Conservative. Карпинтър е специалист по военната и външната политика в Института Като. Той е автор на 10 книги и на над 650 статии по въпросите на международната политика.