Студената война като система на междудържавните отношения завърши през студения мрачен декемврийски ден на 1991 г., когато Михаил Горбачов подписа в Москва указ за разпускането на Съветския съюз. Комунизмът в неговата марксистко-ленинска форма прекрати своето съществуване като практическа идея за организацията на едно общество. „Ако трябваше всичко да бъде повторено, то дори нямаше да стана комунист“, заяви една година по-рано сваленият комунистически лидер на България Тодор Живков.

„И ако днес беше жив Ленин, той би казал същото. Трябва да призная, че ние започнахме от самото начало с грешна основа, с невярна теория. Фундаментът на социализма беше неправилен. Аз смятам, че идеята на социализма беше обречена от самото начало“, каза Живков. Но Студената война беше идеологическа борба, която изчезна само отчасти, независимо от краха на комунизма. В САЩ, в този ден малко неща се промениха. Студената война завърши и Америка победи. Но голямата част от американците все още смятаха, че те ще са в безопасност само тогава, когато светът започна да прилича все повече на тяхната страна и когато държавите от целия свят ще се подчиняват именно на волята на Америка.

Възникналите и развиващите се в продължение на много поколения идеи и теории упорито не искаха да си тръгват, независимо от изчезването на съветската заплаха. Вместо да провеждат по-сдържана и реалистична външна политика лидерите от двете основни американски партии повярваха в това, че САЩ могат с минимални загуби и риск да решат своите най-важни задачи. Триумфът на Америка след Студената война съществуваше в два варианта. Първият бе клинтъновският, който лансираше идеята за процъфтяване и пазарните ценности в световен мащаб. Неговите изяви в международните дела бяха поразителни, но вътрешнополитическите инстинкти на неговите привърженици бяха правилни. Американците бяха уморени от авантюрите в чужбина и искаха просто да се наслаждават на „дивидентите на света“. В резултат на това 90-те години на миналия век се превърнаха в период на изгубените възможности за международното сътрудничество, особено в сфери като борбата с болестите, преодоляването на бедността и ликвидирането на неравенството. Най-добър пример за тези пропуски бяха полесраженията от времето на Студената война като Афганистан, Конго и Никарагуа. С края на войната САЩ станаха много безразлични към това, какво се случва в тези страни.

Ако президентът Бил Клинтън подчертаваше важността на благополучието, неговият наследник Джордж Буш подчертаваше важността от господство. Естествено между тях се намираха атентатите от 11 септември 2001 г. Напълно възможно е вариантът на Буш да не се беше появил, ако не бяха атаките в Ню Йорк и Вашингтон, които бяха осъществени от фанатици ислямисти. Опитът от Студената война задължаваше САЩ да реагират и да дадат отговор на тези зверства. Но вместо да се нанесат точни и целенасочени военни удари, както и да се осъществи международно сътрудничество между силите на полицията, което би било най-разумната и здравомислеща реакция, администрацията на Буш реши в този момент на пълна глобална хегемония на Съединените щати Америка да излее своя гняв и да окупират Афганистан, заедно с Ирак. В стратегически план тези действия нямаха никакъв смисъл и доведоха до създаването на един вид нови колонии в ХХI век под властта на държава, която всъщност нямаше никакъв стремеж към подобно колониално управление. Но САЩ действаха, без да се водят от стратегически съображения. Те предприеха тези крачки, тъй като американският народ беше разгневен по разбираеми причини и изплашен. А Америка действаше така, защото просто можеше да направи тези неща. Триумфалната версия на Буш бе ръководена от съветници по външната политика, които мислеха именно през призмата на Студената война. Те подчертаваха важността на това да се демонстрира сила, контрол над териториите и смяната на режими. Така че този период след края на Студената война не беше някаква аномалия, а пряка връзка между тези времена и потвърждение на висшата историческа мисия на САЩ. Но с времето световното господство започна да струва на Америка все по-скъпо и по-скъпо.

Когато САЩ прекрачиха в новия век, главната цел трябваше да бъде привеждането на другите страни към международните норми и върховенството на закона, особено поради отслабването на собствената й мощ. Но САЩ направиха това, което много често правят западащите свръхдържави. Те се впуснаха в безплодни и ненужни войни, които се водят далеч от техните граници. По време на тези битки прокламираните интереси в името на сигурността погрешно се възприемаха като дългосрочни стратегически цели. В резултат на това Америка днес е много по-лошо подготвена да преодолее сериозните сегашни предизвикателства, отколкото би могла да бъде. А те са наистина много сериозни – възходът на Китай и Индия, преходът на икономическата мощ от Запад на Изток, както и системни проблеми като климатичните промени и епидемиите.

Ако САЩ победиха в Студената война, но не можаха да се възползват от плодовете на победата, то Съветският съюз, а по-точно Русия, загуби в тази борба, и то на едро. В резултат на краха на СССР руснаците се почувстваха като лишени от всички права аутсайдери. Преди това те бяха елитна нация в една свръхдържава, която представляваше съюз от съюзни републики.

И изведнъж те бяха лишени от цел и положението си в света. В материален план всичко също беше много лошо. Възрастните хора не получаваха своите пенсии, някои от тях гладуваха и буквално умираха от глад. Липсата на храна и алкохолизмът съкратиха драстично продължителността на живота на руските мъже от 65 години през 1987 г. до 58 г. през 1994 г. Руснаците не грешаха, като смятаха, че са лишени от бъдещето си. Бъдещето на Русия наистина беше откраднато, но това беше сторено по време на приватизацията на промишлеността на страната и нейните природни ресурси. Именно по време на западането на социалистическата държава с нейната умираща икономика се появи новата олигархия, която дойде от редовете на партийните и плановите органи, от центровете за наука и технологии. Именно тя си присвои богатствата на Русия. Много често новите собственици източваха докрай бившите държавни предприятия и след това просто ги затваряха. Ако по-рано в СССР не съществуваше безработица, поне официално, то през 90-те години тя стигна цели 13%. И през това време Западът аплодираше икономическите реформи на първия руски президент Борис Елцин. Ако се погледне назад, то човек започва да разбира, че за мнозинството руснаци икономическият преход към капитализма бе катастрофа. Освен това става ясно, че след края на Студената война западните страни трябваше по-внимателно да се отнесат към Русия. И Западът, и Русия щяха днес да са в по-голяма безопасност, ако Москва имаше в началото на 90-те години поне някакъв шанс да стане член на ЕС, а възможно и на НАТО.

Но никой не даде подобен шанс на руснаците и те с право започнаха да се чувстват като жертви и аутсайдери. Това предизвика увеличаване на доверието към новите патриоти – такива като президента Владимир Путин, който обвинява за всички беди и нещастия, които през последните десетилетия се стовариха върху страната му, именно американския заговор, чиято цел е да отслаби и изолира Русия. Авторитаризмът и агресивността на Путин се хранят от искрена народна подкрепа. Сътресенията от 90-те години на миналия век доведоха до появата на открит цинизъм сред повечето руснаци. Те не само се отнасят с огромно недоверие към някои свои съграждани, но и навсякъде виждат антируски заговори, което често противоречи на здравия разум и фактите. Днес повече от половината граждани на Русия вярват, че Леонид Брежнев е бил най-добрият съветски лидер на ХХ век, на второ място е Ленин, следван от сатрапа Сталин. А Горбачов е поставен в края на класацията.

Но за другите страни по света краят на Студената война несъмнено беше облекчение. Много хора смятат, че от това най-много спечели Китай. Разбира се, това не е съвсем така. По време на десетилетия тази държава бе управлявана от марксистко-ленинска диктатура, която не разбираше какви са нуждите на хората. В резултат на това в епохата на маоизма там бяха извършени най-ужасните престъпления от времето на Студената война, чиито жертви станаха милиони хора. Но през 70-те и 80-те години под ръководството на Дън Сяопин Китай получи голяма изгода от фактическия съюз със САЩ, както в сферата на сигурността, така и в своето икономическо развитие. В този многополюсен свят, който в момента се е формирал, Съединените щати и Китай станаха най-силните държави. Тяхното съперничество за влияние в Азия ще определя перспективите за развитието на света. Китай, както и Русия, много добре се интегрираха в света на капиталистическата система и значителната част от интересите на лидерите на тези страни тясно са свързани с по-нататъшната интеграция. За разлика от Съветския съюз, тези две страни сега не се стремят към изолация или глобална конфронтация. Те ще се опитват да противостоят на американските интереси и да доминират в своите региони. Само че и Китай, и Русия днес не искат и не могат да предприемат световно идеологическо настъпление с помощта на своята военна мощ. Съперничеството може да доведе до конфликти и дори до локални войни, но не и до противопоставяне на различни системи, каквото беше Студената война.

Тази лекота, с която много бивши марксисти се приспособиха успешно към пазарната икономика след края на Студената война, ни кара да зададем въпроса – не можеше ли изобщо да бъде избегнат този конфликт? Поглеждайки назад, тя не си струваше жертвите в такива конфликти като в Ангола, Виетнам, Никарагуа, нито в самата Русия. Но дали тя беше неизбежна през 40-те години, когато от идеологически конфликт прерасна в постоянно военно противопоставяне? Тези сблъсъци и съперничество, които белязаха края на Втората световна война, определено нямаше да бъдат избегнати, защото дори само политиката на Сталин бе достатъчна за нейното разпалване. Но едва ли може да се смята за неизбежна глобалната Студена война, която продължи почти половин век и създаваше заплаха за унищожаването на цялото човечество. В историята на тази епоха имаше моменти, когато ръководителите можеха да се поспрат, особено когато ставаше дума за военното противопоставяне и постоянното превъоръжаване. Но заради тежкия идеологически конфликт, която лежеше в основата на това напрежение, беше много трудно да се стигне до разумна мисъл.

Най-великата победа на поколението на Горбачов беше това, че то успя да предотврати ядрената война. Историята показва, че съперничеството между велики държави в повечето случаи винаги е завършвало с катаклизми. Студената война не доведе до това, макар че човечеството беше на няколко пъти на крачка от атомната пропаст.

Защо тогава толкова много лидери бяха готови да подложат на такъв невероятен риск съдбата на човечеството и планетата като цяло? Защо толкова много хора вярваха в идеология, макар в друго време да бяха наясно, че тя не може да реши всичките им проблеми? Аз смятам, че в епохата на Студената война, както и в сегашната епоха, в света е имало много очевидни пороци. Несправедливостта и угнетяването станаха по-забележими през ХХ век в резултат на масовите комуникации, а хората, и особено младежта, почувстваха нуждата да се избавят от тези пороци. Идеологията на Студената война предлагаше също така бързи решения на сложните проблеми. Това, което си остана непроменено с края на тази борба, е конфликтът между имащите и губещите в международните дела. В някои краища на днешния свят такива конфликти стават все по-интензивни заради рязкото усилване на религиозните и национални движения, които заплашват да разрушат цели общества. Те са открито изолационистки или расистки, а техните привърженици са убедени, че в миналото са били подложени на страшни несправедливости, и това по някакъв начин оправдава днешните им злодеяния.

Много често хората, и особено младежите, имат необходимостта да бъдат съставна част от нещо по-мащабно и значимо, отколкото са те или техните семейства. Те имат нужда от някаква велика идея, на която да посветят живота си. Студената война показа какво може да се случи, когато такива представи и идеи се извращават заради властта, влиянието и контрола. Това не значи, че такива човешки стремежи нямат смисъл. Но ни предупреждава, че трябва внимателно да оценяваме рисковете, на които сме готови в името на своите идеи, за да не повторим ужасната история на ХХ век с безчислените й жертви и загуби.

Од Арне Вестад*, в. „Ню Йорк таймс“