Ги Милиер е старши сътрудник в Института Gatestone и професор в университета в Париж. Има издадени 27 книги за Франция, Европа, САЩ и Близкия Изток. Автор е на стотици статии, публикувани във Франция, Израел и САЩ. Статията с оригинално заглавие „Ислямското бъдеще на Европа е публикувана на сайта на Института за международна политика Gatestone.

Терористичното нападение в Барселона бе последвано от същите реакции, както всички големи тетористични атаки в Европа: сълзи, молитви, цветя, свещи, плюшени мечета и демонстрации под мотото „Ислямът означава Европа.“ Когато хората се събраха, за да поискат по-твърди мерки срещу растящото влияние на исляма върху целия континент, те видяха срещу себе си едно „антифашистко“ събрание.

Мюсюлманите организираха демонстрация за защита на исляма; те твърдяха, че живеещите в Испания мюсюлмани са „главната жертва“ на тероризма. Президентът на исканския съюз на ислямските религиозни общности, Мурсиан Мюнир Бенджелон (бел. р. – Ислямската комисия на Испания (CIE), най-висшето представителство на мюсюлманите), говори за „заговор срещу исляма“ и заяви, че терористите са оръжието на омразата срещу исляма.

Кметицата на Барселона Ада Колау се разплака пред камерите и каза, че нейният град ще остане „отворен град“ за всички мигранти. Губернаторът на Каталуния Карлес Пучдемон употреби почти същите думи. Консернативният премиер на Испания Мариано Рахой бе единственият, който дръзна да назове терористичния Джихад с неговото име. Почти всички европейски журналисти коментираха, че думите на Рахой били прекалено твърди.

Европейските мейнстрийм издания, които отново отразиха ужаса, потърсиха обяснение за това, което почти винаги определят като „необяснимо“. Водещият испански всекидневник El Pais написа в уводна статия, че „радикализацията“ е горчивият плод на „изключването“ на определени общности и допълни, че отговорът бил „повече социална справедливост“. Le Monde във Франция допусна, че терористите искат да предизвикат омраза и подчерта, че европейците трябва да избягват „предразсъдъците“. The Telegraph във Великобритания обяви, че „убийците на Запада нападат Запада, защото Западът е Западът, а не заради това, което той прави“ – въпреки това изданието говори за „убийци“, а не за „терористи“ или „ислямисти“.

Специалистите по антитероризъм, които бяха интервюирани от телевизионните медии, заявиха, че атаките, които се извършват на целия континент във все по-бърза последователност, стават и все по-смъртоносни. Те са уверени, че първоначалният план на джихадистите от Барселона е включвал разрушаването на катедралата „Саграда Фамилия“ и убийството на хиляди хора. Специалистите допълниха, че европейците само трябва да се научат да живеят със заплахата от масова сеч. Те не предложиха никакви решения. Отново мнозина казаха, че терористите не били наистина мюсюлмани и че атаките „нямат нищо общо с исляма“.

Много от лидерите на западноевропейските страни разглеждат ислямския тероризъм като едно от нещата от живота, с което европейците трябва да свикнат – като един вид аномалия, която няма нищо общо с исляма. Понякога дори избягват изобщо да говорят за „тероризъм“. След нападението в Барселона немската канцлерка Ангела Меркел с лаконичен упрек спомена за „отвратителното“ събитие. Тя изрази „солидарност“ с испанския народ и продължи нататък. Френският президент Еманюел Макрон пусна в Туитър съболезнования и говори за „трагично нападение“. В цяла Европа изразите на гняв бяха изтикани на заден план. Призиви за мобилизация или за сериозна промяна на имиграционната политика идват само от политици, които пренебрежително биват заклеймени като „популисти“.

И най-малката критика към исляма предизвиква почти единодушно възмущение. В Западна Европа се пишат широко разпространявани книги за исляма от хора, които са близки до Мюсюлмански братя, като например Тарик Рамадан. Има и книги, които са „политически некоректни“, но се продават под тезгяха като контрабандна стока. Ислямските книжарници продават брошури, които призовават към насилие, без да се крият какво правят. Дузини имами, като Абделбаки ес Сати, предполагаемият организатор на атаката в Барселона, продължават ненаказано да проповядват. Ако бъдат арестувани, те бързо ще бъдат пуснати.

Цари подчинение. Навсякъде се говори, че въпреки растящата заплаха европейците трябва да продължат да живеят колкото се може по-нормално. Но европейците виждат опасностите. Виждат, че животът им е твърде далеч от нормалността. Виждат полицаи и военни по улиците, изключителни мерки за сигурност, строг контрол на входовете на театри и магазини. Те навсякъде виждат несигурност. Те трябва да игнорират изворът на заплахите, но те познават извора. Твърдят, че не се страхуват. Хиляди в Барселона викаха „Не се страхуваме!“ А се страхуват до смърт.

Допитвания показват, че европейците са песимисти и вярват, че ги очаква тъмно бъдеще. Изследвания показват също, че европейците вече нямат доверие на тези, които ги управляват, но имат усещането, че нямат друг избор. Промяната в техния живот стана толкова бързо, за по-малко от половин век. Преди в Западна Европа имаше само няколко хиляди мюсюлмани, повечето работници-имигранти от някогашните европейски колонии. Те трябваше да са в Европа временно, съответно никой не ги помоли да се интегрират.

Скоро те вече наброяваха стотици хиляди, после – милион. Тяхното пребиваване стана постоянно. Много от тях получиха гражданство. Да бъдат помолени да се интегрират, стана немислимо: повечето се възприемаха на първо място като мюсюлмани.

Европейските лидери се отказаха да защитават собствената си цивилизация. Те се подхлъзнаха в твърдението, че всички култури били равни. Изглеждат като хора, които са се предали. Плановете в училище бяха променени. На децата започнаха да преподават, че Европа и Западът са плячкосали мюсюлманските ценности – не, че мюсюлманите в действителност са превзели и окупирали християнската Византийска империя, Северна Африка и Близкия Изток, големи части от Източна Европа, Гърция, Северен Кипър и Испания. Децата започнаха да учат, че ислямската цивилизация е била пищна и богата, преди уж да бъде опустошена от колонизаторите. Социалните държави, които бяха изградени във времето след войната, започнаха да създават една ниска социална прослойка от хора в постоянна зависимост, точно когато броят на мюсюлманите в Европа се удвояваше.

Социалните квартали изведнъж станаха мюсюлмански квартали. Покачването на безработицата, от която бяха засегнати предимно ниско квалифицираните кадри, превърна мюсюлманските квартали в квартали на масовата безработица. Организаторите на общността дойдоха, за да кажат на безработните мюсюлмани, че европейците, след като уж са плячкосали техните страни, са използвали мюсюлманските работници за възстановяването на Европа и сега отново ги третират като безполезни вещи. Престъпността пусна корени. Мюсюлманските квартали станаха квартали с висока степен на криминалност.

Дойдоха екстремистките мюсюлмански проповедници: те укрепиха омразата към Европа. Те казваха, че мюсюлманите трябва да си припомнят кои са; че ислямът трябвало да си отмъсти. Те обясняваха на младите мюсюлмански криминални затворници, че насилието може да се употреби за благородна цел: джихад. Полицията имаше указания да не се намесва със сила, за да не засили напрежението. Райони с висока криминална престъпност се превърнаха в No-go-Zonen (непристъпни зони). Развъдник за ислямски терористи. Европейските държавни и правителствени ръководители приеха превръщането на части от техните страни в територия на враговете. Случиха се безредици; лидерите направиха още отстъпки. Те приеха закони, които ограничават свободата на изразяване.

Когато ислямският тероризъм за първи път удари Европа, лидерите не знаеха какво да правят. Те все още не знаят какво да правят. Те са заложници на ситуация, която създадоха сами и която не могат повече да контролира. Те изглеждат безпомощни. Те не могат да обвинят исляма: законите, които сами приеха, го забраняват. В повечето европейски страни самото поставяне под въпрос на исляма се заклеймява като „ислямофобия”. Стига се до налагане на високи глоби, ако не до съдебен процес и лишаване от свобода (както при Ларс Хедегард, Елизабет Сабадитиш-Волф, Герт Вилдерс, Жорж Бенсусан.) Те не можеха да възстановяват реда и законността в непристъпните зони (No-go-Zonen): това би изисквало намесата на армията и прилагане на военно законодателство. Не можеха да приемат предлаганите решения от тези партии, които бяха натикали в ъгъла на опозиционния политически живот. Те не могат дори да затворят границите, които събориха през 1995 г. с Шенген. Едно повторно въвеждане на граничния контрол би струвало време и пари.

Изглежда, че европейските държавни и правителствени ръководители нямат нито волята, нито средствата да се защитават от прииждащите вълни от милиони мюсюлмански бежанци от Африка и Близкия Изток. Те знаят, че между мигрантите се крият терористи, но продължават да не ги проверяват. Вместо това прибягват до оправдания и лъжи. Създават програми за дерадикализация, които не работят. „Радикалите”, както по всичко личи, не искат да се „дерадикализират”.

Европейските държавни и правителствени ръководители се опитват да дефинират „радикализирането” като „симптом на психическо заболяване; те обмислят да се обърнат към психиатри, които да сложат ред в хаоса. Говорят за създаването на „европейски ислям”, който е съвършено различен от исляма, където и да било другаде по света. Както Ада Колау и Карлес Пучдемон в Барселона: те казват, че имат високи принципи и че Барселона ще остане „отворена”. Ангела Меркел отказва да носи последствията от своята политика на внос на огромен брой мигранти. Тя упреква страните от Средна Европа, които отказват да възприемат нейната политика.

Европейските държавни и правителствени ръководители виждат процеса на демографска катастрофа. Те знаят, че след две или три десетилетия Европа ще бъде управлявана от исляма. Те се опитват да залъгват и да упойват немюсюлманското население с мечти за едно идилично бъдеще, което никога няма да дойде. Те казват, че Европа трябва да се научи да живее с тероризма, че няма нищо, което някой може да направи срещу това. Но има много неща, които те могат да направят. Те просто не искат – би могло да им струва мюсюлманските гласове.

Преди 10 години историкът Уолтър Лакер описа това, което тогава нарече „последните дни на Европа“. И каза, че европейската цивилизация е на смъртно легло и че ще оцелеят само паметници и музеи. Неговата диагноза беше прекалено оптимистична. Паметниците и музеите биха могли да бъдат взривени. Погледнете само какво правят със статуите в САЩ облечените в черно привърженици на „Антифа“ – антифашистко движение, чиито акции са тотални фашистки. Уинстън Чърчил казал навремето на Невил Чембърлейн: „Имахте избора между войната и позора. Вие избрахте позора. Тогава ще имате война.” Същото важи и днес.

Катедралата „Саграда фамилия” в Барселона бе пощадена само от несръчността на един терорист, който не знаел как се борави с взрив. Други места може би нямат да имат този късмет. Смъртта на Европа със сигурност ще бъде насилствена и болезнена. Никой не изглежда решен да я спре. Биха могли все още да го направят избирателите: но трябва да го направят сега, бързо, преди да е станало прекалено късно.