Какво става с омертата? Досега трябваше медиите да млъкнат окончателно за далаверите на ръководната клептокрация. Показател за несвършена работа е скандалът в Нова телевизия с депутата от ГЕРБ Антон Тодоров, който се възмути от въпросите на водещия Виктор Николаев и го заплаши да внимава, че ще си изпусне столчето като колежката Анна Цолова. След Тодоров Валери Симеонов намери за забавно поведението на коалиционния си партньор, като повтори със сарказъм репликата за стола. Язък за десетките милиони левове държавни пари, наливани през последните 10 години за изграждане на медиен монопол, който трябваше да превъзпита журналистите в любов към управляващите.

Вярно е, че резултати има и се виждат всекидневно по страниците на онези вестници, които вече не стават за четене. Но въпреки това се намират и такива, които се инатят.

Какво да се прави с тях, щом не разбират от дума?

Управляващите са принудени да отидат в съответното предаване и направо да кажат на зрителите какво е редно да знаят и какво водещите не трябва да питат. Или пращат на услужливия и зависим главен редактор флашка с готови страници, които да пусне като анонимна редакционна публикация. Или пък се заемат да унищожат бизнеса на собственика на някоя медия, ако той е особено неразбиращ от дума и дръзва дълго и упорито да не играе по свирката им. Използвайки цялата държавна машина, която е в ръцете им. Понякога се налага с мръсната работа да се захваща дори премиерът, който да обяснява в прав текст колко е грешна някоя статия, която го критикува, и да излива гнева си от някоя карикатура, в която той е главен герой.

Такъв е медийният пейзаж в България, която се готви след три месеца да оглави Съвета на Европейския съюз, като доказано европейска и демократична държава. За целта върви здраво лъскане на НДК и други конферентни и хотелски места, като за последно е оставено лъскането на медийния образ на страната. Работата не изглежда трудна, защото според по-простодушни и откровени функционери се свежда до правилно подреждане на столчета. Виктор Николаев не бива да си мисли, че си ходи със стола. Столът ще остане в студиото и друг ще седне – няма значение какво ще си помислят зрителите. След близо три десетилетия последователна политика за тяхното оглупяване с риалити формати, пошли сериали, политическо баламосване и малограмотно забавление те се научиха ловко да превключват каналите и да избират предавания за животни и растения. Нещо повече, появи се цяло поколение, което въобще не се интересува от телевизия, а се задоволява с интернет и социални мрежи. Няма защо да го питате като предаването“Ку-ку“ в началото на демокрацията дали знае какво е „метранпаж“, защото вероятно не знае и какво е медия.

Впрочем, този въпрос е фундаментален, защото мнозина, включително и във факултетите и катедрите по обществени комуникации, трудно правят разлика между медия и пиар.
Двете дисциплини се изучават на едно място, макар да са коренно противоположни. На медията е противопоказно да се занимава с пиар, за да не изгуби доверието на аудиторията, а на пиара е забранено да се вживява в ролята на медия, за да не си изгуби издръжката. Докато медията трябва да съобщава не само „добрите“, но и „лошите“ новини, за да знае обществото какво е неговото състояние и да може да се саморегулира, на пиара е позволено да се занимава само с разкрасяване на онзи, комуто служи, или с целенасочено очерняне на противниците му.

Подмяната на медиите с пиар е същността на медийния монопол. Там се насочват парите – не питайте как, защото това е от най-строгите държавни тайни – там са инструментите за регулиране на тиражите, там са концентрирани стотици анонимни автори, които знаят, че няма да се окичат с медийна слава, но ще получат прилично препитание. Не бива да се чудите защо две трети и дори три четвърти от студентите в медийните факултети и катедри, които са в 9 висши училища в България, избират пиар, а не журналистика. Те отрано разбират, че журналистиката не е доходна професия. Също така не бива да се чудите защо все по-трудно запомняте имена на журналисти – защото онова, което пишат, говорят и показват, просто не привлича вашето внимание или не оставя никаква следа.

Такива журналисти са необходими на нашите управляващи и не бива да смятате, че проблемът е само в ГЕРБ. Просто тази партия управлява по-дълго от другите и носи по-голяма вина. По същия начин са се държали всички партии, когато са били на власт, защото са били убедени, че пълномощията им надхвърлят пределите на институциите, които ръководят. Медиите отдавна не са четвърта власт или пета велика сила (по определението на Наполеон).

Очистването на българската медийна среда няма да стане без осветляване на действителните собственици и механизмите за финансиране на медии. Цинизмът на някои управляващи, които си позволяват публично да назидават журналисти заради неудобните им въпроси, е показател колко е напреднал процесът на гниене в държавата, за която свободата на словото е последна грижа. Международните класации поставят България по медийна свобода сред държави, които са много далеч от Европейския съюз. И хора като Антон Тодоров и Валери Симеонов с нищо не помагат да се подобри нейната позиция.

Светослав Терзиев