Къде се изгуби Детелин Далаклиев? Световният шампион по бокс от Милано 2009 вече две години не се е качвал на ринга. Роденият на 19 февруари 1983 година плевенчанин се налага да сложи край на състезателната си кариера заради редица контузии. Далаклиев обаче продължава да живее с бокса – спорта, без който не може, спорта, за който е дал толкова много. Спечелил е редица отличия. Освен световната титла от Милано, Далаклиев е три пъти шампион на Европейския съюз, първенец на България, носител на Купа „Странджа“, Спортист номер 1 на България за 2009 година. Сам признава, че винаги ще има горчилка в него заради отнетата му възможност да се окичи и с медал от Олимпиада (б.р. – участник е на Игрите в Атина 2004 и Лондон 2012). Ексцентричният Далаклиев даде откровено интервю за БЛИЦ, в което говори за миналото и настоящето:

– Здравей, Детелине! Как си и с какво се занимаваш в момента?
– Добре съм, в Плевен съм си. Изцяло съм отдаден на семейството.  В момента повече почивам. След Нова година предстои да открия боксов клуб Спартак (Плевен).

– Треньор ли ставаш, разкажи малко повече?
– Шеф-треньор – по-точно казано. Такава ще бъде моята длъжност. Клубът беше на едно момче, с което ще бъдем съдружници. Казва се Борислав Георгиев. Реших да му помогна и да възродим Спартак (Плевен). Нашият клуб е сред най-големите в България, от тук винаги са излизали страхотни боксьори. Приех поканата на Борислав, разбрахме се да работим заедно. Заварвам Спартак (Плевен) в тежка ситуация, всичко е западнало. Амбицирани сме да възродим клуба. Много искам да се занимавам с деца. С Борислав ще организираме нещата, както трябва, имаме план, който ще следваме. Искаме абсолютно всичко да бъде точно. В Плевен има много хора, които харесват бокса. Родители постоянно ме търсят, за да тренирам децата им. А и големи хора също.

– Окончателно ли сложи край на състезателната си кариера?
– Да, нямаше как просто да продължа. Травми, болежки, не е лесно. Но една контузия ме довърши окончателно и затова не мога повече да се боксирам.

– Досега не си споделял, би ли разкрил?
– Един черепномозъчен нерв им се възпали. Близо 17 години се боксирах, всичко беше 6 и накрая това ми се случи… Не съм пълноценен и няма смисъл да продължавам. Не съм аз просто.

– Какви други последствия за здравето имаш от бокса?
– През годините нямах много големи травми, поддържах голямо ниво. Сега обаче плащам цената на успехите, които постигнах. Имам дискова херния – на кръста, на врата, ставите ме болят. А и този черепномозъчен нерв… Много тежко беше и свалянето на килограмите. Близо 12 години бях в категория до 54 килограма. Сами може да си представите какво е. Професионалният спорт дава много, но и много взема. Особено при боксьорите в леките категории. А и смея да твърдя, че в България не работим професионално, това е големият проблем. По мое време никога не сме имали хранителни режими, нито качествено възстановяване. Не сме имали физиотерапии. Нямам нищо против федерацията ни по бокс. Просто отчитам това, че не се гледа в бъдещето, което не ми харесва. Искат се резултати на момента. А какво става след това – спираш със спорта и никой повече не се интересува за теб.

– Чувстваш се забравен ли?

– 17 години давах на държавата, а накрая се оказа, че нямам нито една платена осигуровка – нито здравна, нито пенсионна. Все едно съм играл бокс за хоби. Но това са дълбоки теми. Просто законите у нас са такива. Сега дочух, че ще въвеждат пожизнени пенсии за световните шампиони, дано наистина е така. Не само аз съм световен шампион, който е ощетен на Олимпиада. Даваш си живота за родината, а после да няма какво да ядеш и как да си купиш лекарства. Но нещата са много дълбоки. Трябва да се мисли за децата и как да ги насърчим да спортуват. Децата сами се отблъскват, а и родителите им също ги отблъскват. Искаш след 10-15 години, когато си работил и правил нещо, да бъдеш възнаграден. Аз имах огромни лишения – почти 12 години в категория до 54 килограма, това е убийствено трудно… На година съм играл на по 13-14 международни турнира, на всеки съм стигал финал или полуфинал, печелил съм. Имам над 350 мача при аматьорите. Страшно много лишения, давах си здравето за България. Но знаете какво се случи и как ме прецакаха, как не ми позволиха да взема медал от Олимпиада. 2004 година в Атина бях най-младият от всички български спортисти на Олимпиадата. Още бях зелен и не можах да се разгърна. За Пекин 2008 ме ощетиха много сериозно, порязаха ме жестоко на квалификацията в Пескара. Спряха ме за Олимпиадата, а щях да спечеля титлата. Почти бях сигурен, че можех да взема златото в категория до 51 килограма. Боксът тогава беше повече на техника и точкуване, това ми беше силата. А сега като гледам по телевизията, дори не мога да разбера кой печели. На Олимпиадата в Лондон 2012 година пък бях най-разочарован в цялата ми спортна кариера. Още преди полуфинала ми с Люк Кембъл (б.р. – загуба с 15:16 точки) знаех, че „ме готвят“. Все пак той е представител на домакините… Изкарах тежката среща, но го направиха много професионално и не ми позволиха да взема медал. Убеден съм, че където и да се беше играл този мач, само не в Англия, щях да го бия. Специалистите са много наясно какво се случи. Тогава само един човек отиде и каза, че са ме ощетили жестоко – Данчо Йовчев. Само той ме защити. Защото беше там и видя за какво става въпрос. Много е кофти наистина. Цял живот мечтая за медал от Олимпиада и накрая не ми позволяват да си го взема. Минах три олимпийски цикъла, подготвях се на макс, но просто бях спрян.

– Триумфът ти в Милано обаче несъмнено ще те топли цял живот.
– Да, така е. Голям успех си беше, ще го помня винаги. Да станеш световен шампион е страхотно преживяване. Първите една-две години не го осъзнавах точно. Сега повече го усещам и разбирам какво съм направил. И като се замисля какво е всъщност – аз съм първият български боксьор, който с 6 спечелени срещи става световен шампион, и който е победил последователно Куба и Русия, преди това и Узбекистан.

– Какво беше финансовото измерение на титлата, каква премия получи тогава?
– Още я харча (б.р. – смее се). Какво да съм взел, нищо не съм взел. Някаква смешна сума беше. Даже не помня колко точно. Не искам да коментирам тази тема. Не си мислете, че съм си уредил живота със световната титла. Нито апартамент съм си купил, нито кола. Най-голямата ми награда беше, че станах Спортист на годината. Това е важното, взех най-високото отличие, и то в конкуренцията на много големи спортисти. (б.р. – Йордан Йовчев и Станка Златева допълниха Топ 3 през 2009 година).

– Тази година кой най-много заслужава отличието?
– Григор Димитров, защото направи нещо страхотно. Годината му беше много силна. Радва всички ни с победите си. Дано момчето продължава така.

– Казваш, че никой не се интересува от теб, след като си приключил състезателната си кариера. Обиден ли си на някого?
– Не, няма такова нещо. Нямам проблеми с никого. Просто съм натъжен за хората, които сме пожънали успехи, а след това ни забравят. Аз знам кой съм и какво съм направил за България. Искам сега, когато вече съм в ролята на треньор, да говоря неща на децата, които да ги запалват към спорта. Ама не да им говоря празни приказки. Искам един ден, когато вече са големи спортисти, да имат облаги. Защото в днешно време животът предлага всичко на тепсия и никой не иска да спортува. Трябва да правим така, че да запалваме младото поколение, те дори сами да се амбицират.

– Как се запали по бокса и на колко години започна да тренираш?
– Съвсем случайно започнах, като на шега се захванах с бокса. Бях на 14, когато започнах да тренирам. Година и половина дори лъжех нашите и им казвах, че ходя на карате. Майка ми беше много против да ставам боксьор. Все ми казваше „Недей да ходиш! Само да те бият по главата!“. След това обаче започнаха да ме подкрепят. Иначе съм тренирал много спортове. Ходех на футбол, волейбол, баскетбол, акробатика дори. От малък много обичам спорта. 1997 година, когато влязох в боксовата зала, първоначално не исках да ходя на състезания. Смятах, че това не е моят спорт. Като минавах край голямата зала в Плевен, си казвах „Гледай ги тези глупаци, само се бият!“. Залата на боксьорите беше н

ай-мръсната. „Тук няма шанс да вляза“, си казвах. А какво стана след това…

– Какво е боксът за теб?
– Животът ми е бокс. Ето, сега и треньор ще бъда. Просто не мога без бокса.

– Когато си бил на ринга, имало ли е случаи да съжаляваш противника и да не искаш да го довършваш?
– Аз гледам на бокса като на спорт, не като на война, биене и побой с някого. Който си мисли, че отива на война, греши. Да, ако противникът ми е по-слаб и отвсякъде мога да го удрям, гледам да го пазя. Просто гледам да си направя тренировката с него. По лагери е имало случаи, когато съм пазил съперника. Дори и на националните шампионати ми се е случвало да се боксирам с доста слаби състезатели. Вземам си моето, правя си тренировката и до там. Боксът не може да се играе със злоба, боксът е изкуство. Трябва да си мотивиран, но злобата не е точната дума.

– Пресилени ли бяха думите ти преди години, когато каза: „Аз научих целия свят как се играе бокс. Всички копират от мен“?
– Не бяха пресилени. Преди години боксът беше друг, пасваше на моята игра. Наистина ме копираха. Аз стигнах финал на световно първенство само с две взети точки в пет мача. Има го в статистиката, световни медии бяха писали, че съм боксьорът с най-добрата защита в цял свят. Но какво толкова, това е минало. Излизаш от спорта, влизаш в реалния свят, и вече всичко е съвсем друго.

– Би ли се описал с няколко думи? Какъв човек си?
– Истински шампион. Човек с голямо сърце. Това съм аз.

– Да, определено си човек с голямо сърце. Често откликваш на покани за различни благородни каузи. Преди дни посети затвора в Белене, разкажи какво се случи там?
– Един човек, който вече 14 години е в затвора в Белене, прочел книгата, която Георги Стоянов написа за мен: „Никога не се предавай“, и решил да ме покани. Човекът е осъзнал, че е направил грешка, заради която се е озовал в затвора. Мисленето му е променено, организира семинари против агресията. Приех поканата му, беше много интересно. Първоначално бяхме планирали около 20 минути да продължи срещата, но неусетно минаха 2 часа. Задаваха ми въпроси, беше им интересно на хората, а и на мен също. Надявам се да съм им помогнал по някакъв начин. Купиха доста книги.

– Как се роди идеята за „Никога не се предавай: Историята на Детелин Далаклиев“?
– Моят съгражданин Георги Стоянов се беше въодушевил и ми каза за идеята си. В началото бях против, не исках да излиза книга за мен. Аз не мога да пиша. Но смятам, че се получи добре. Продадохме доста книги, но не си мислете, че сме забогатели. С Жоро решихме да даряваме парите за благотворителни каузи. Една от последните бе да подпомогнем плевенската структура на Асоциацията на родители с деца с епилепсия.

– Някога взимал ли си допинг?
– Никога през живота си не съм взимал. А и не ми е трябвал допинг, след като можех да побеждавам и без да взимам някакви стимуланти. Допингът е за по-възрастните. Тези, които не могат да се бият, а искат да побеждават. Имало е случаи, когато съм усещал, че съперникът ми е бил назобен, но пак го побеждавах. Боксът не е хамалогия, иска се мислене. Отстрани изглежда, че се бием, но си има техники и най-различни тънкости.

– Като малък на кой боксьор се възхищаваше?
– Запалих се по бокса 1996 година, гледайки по телевизията Олимпиадата в Атланта. По-специално Даниел Петров ме запали – златният ни медалист тогава. Не съм се запалил от Майк Тайсън, примерно. Даниел Петров ме грабна просто, винаги съм му се възхищавал.

– Преди време се изявяваше като танцьор в „Денсинг старс“. Би ли приел покана да участваш във „ВИП Брадър“, например?
– О, не. В никакъв случай не бих приел. Аз не съм за пред камери. А и никога не съм бил лигльо, да се глезя, за да правя шоу на публиката. В „Денсинг старс“ бях много притеснен, не можах да се отпусна.

– Каква кола караш и обичаш ли бързите скорости?
– Едва ли има мъж, който да не обича да кара бързо. Аз имам старо БМВ. Най-много съм вдигал 250 км/час, но говорим за неща преди години. Не съм агресивен шофьор, а и сега мисля по друг начин, имам семейство…

– Имаш дъщеричка и момченце, слушат ли те?
– Да, много. Ная е на 7 години, гимнастичка е. Ходи и на пеене, отлично свири на пиано. Малкият се казва Детелин, на 5 годинки е. Спортът му се отдава. Често като го прибирам от градина, ми казват, че ги тренирал на бокс, показвайки различни стойки. Мислят, че аз го уча, а не е така. Нищо не съм му показвал. Но явно е запаметявал това, което е гледал по клипчета на компютъра за мен. Големи сладури са, обичам си ги страшно много.

– Какво си пожелаваш?
– Аз и семейството ми да сме живи и здрави на първо място. Дано пък стана и успешен треньор или мениджър, и един ден мой възпитаник да спечели медал от Олимпиада – нещо, което на мен не ми беше позволено да направя. Дано съдбата ми върне това, което ми отне.
ПЛАМЕН СЛАВОВ/БЛИЦ