Наскоро ДПС отпразнува 28 години от учредяването си като политическа партия. Събитието мина без особени фанфари, в тесния кръг на членовете и симпатизантите на движението. Тесен в буквалния смисъл – след като стигна върха на електоралната си мощ на изборите през 2009 г. с 610 хиляди гласа, на предсрочния вот миналата година зорлем успя да го докара до 315 хиляди – почти колкото омразния на Догановата партия националистически блок „Обединени патриоти“ (ОП). Парламентарната група се сви до 25 депутати.

Това видимо не се отразява на самочувствието на партийните големци. „Учредяването на Движението за права и свободи преди 28 години е един от най-значимите моменти в съвременната българска история… Днес ДПС е значим политически фактор не само в България – партията ни е уважаван либерален партньор, чийто глас се чува в цяла Европа“, похвали се Илхан Кючюк, евродепутат и шеф на ДПС комсомола. Помпозният му тон е обичаен за хората на движението, които са наясно, че ДПС остава един от най-значимите фактори в българската политика, независимо от електоралния си упадък през последните години. Но все пак не може да прикрие усещането за несигурност, което цари в редиците на партията. И не толкова заради намаляващите избиратели – това е тенденция, която обхваща всички големи политически сили с повече от няколко години история зад гърба си. А поради неяснотата накъде да се отправи в бъдеще.

Защото ДПС се намира на кръстопът. Движението трябва да търси нови пътища към управлението, а не знае какви.

Трябва да изнамери нови съюзници, но не знае откъде.

Трябва да спечели битката с конкурентите си за турско-мюсюлманския вот, която далеч не е приключила, колкото и симпатизиращите му социолози да твърдят обратното.

А връщането в управлението остава, поне в близко бъдеще, мисия невъзможна. Не се очертава да има нови предсрочни избори не само до края на българското европредседателство, но и до местния вот през 2019 г., който мнозина очакват да покаже какво е реалното съотношение на силите на политическата сцена. Въпреки честите противоречия в управляващата коалиция на ГЕРБ и ОП, както и съпътстващите ги прогнози за скорошното й разпадане, изобщо не изглежда хората на Бойко Борисов и националистите да са се засилили към раздяла. Жестовете на внимание, които премиерът отправя от време на време към ДПС (като призива му към патриотите да си мерят приказките спрямо движението), приличат по-скоро на приятелско намигване и опит да не си създава излишни проблеми с малцинствата, отколкото на сигнал „с вас съм, чакам ви“.

Борисов е съвсем наясно, че ще извърши политическо самоубийство, ако тръгне открито рамо до рамо с ДПС, след като години наред неизменно говори, че никога няма да направи съюз с партиите, застанали зад кабинета „Орешарски“. Затова и усилията на Догановата партия да създаде разрив между ГЕРБ и ОП засега не дават особен резултат – колкото и да се опитва да превърне тази коалиция в общоевропейски проблем, като алармира всевъзможни международни либерални форуми и евроинституции за рисковете от присъствие на „фашисти“ в управлението.

И в ДПС изглеждат съвсем наясно със слабата си позиция. Това си пролича в предколедното послание на Ахмед Доган към партията (което той не пропусна със суетно задоволство да отбележи, че „предизвиква не само интерес, но и силно очакване“, тъй като се превърнало в „неформален визионерски форум на ДПС“). Първо, почетният председател

фактически призна лошото представяне на партията на изборите

с думите, че „2017 г. не беше от най-благодатните за ДПС“. Второ, даде да се разбере, че опозицията като цяло и движението в частност не са в състояние да предложат работеща алтернатива на сегашното управление, ако вотът на недоверие, иницииран от БСП и подкрепен от ДПС, някак успее. „Има ли партия, която е готова да управлява страната след евентуални предсрочни избори? Моята преценка е, че няма такава политическа сила от опозицията, която може да поеме отговорността за управление на страната към днешна дата. Тогава какво правим? Ако целта е „стани да седна“, не си заслужава усилието да подложим на изпитание общия ни дом“, изтъкна Доган. И предрече, че при такова развитие „тотално ще се изпортим“, а ново правителство би изтраяло не повече от няколко месеца.

Мнозина видяха в неговото слово

неформално обещание, че ДПС ще крепи кабинета „Борисов 3“.

Основание да се мисли така има, особено след като премиерът дни преди това се обърна директно към Доган да говори с хората си, тъй като вот на недоверие през януари можел да срине държавата. От друга страна обаче, казаното от Доган изглежда и като съвсем коректна оценка на слабата позиция на партията му в момента, а и в близкото бъдеще. Неслучайно той говори само за отминалата година, отбягвайки всякаква конкретика как биха могли да се развият нещата през следващите месеци (макар че рекламира посланието си като „визионерско“). И се задоволи с обичайните за партията предупреждения, че патриотите във властта поставят под риск българската демокрация.

Тази предпазливост е продиктувана и от друга слабост на ДПС – липсата на постоянен политически партньор. От дълги години движението играе с някой друг до себе си – първо НДСВ, после БСП. Прилепването до чисто българска партия му помага да стане по-приемливо за по-широк сегмент от целокупния електорат в страната.

Сега обаче си няма никого.

Откакто Корнелия Нинова застана начело на столетницата, връзката със социалистите стана пределно хлабава и несигурна. Соцлидерът добре научи урока на своите предшественици, които се опариха от коварността на ДПС. И когато подуши възможността да хване властта миналата година, веднага обяви: „Два пъти сгрешихме (с ДПС – бел.а.), трети път няма да има“. Даже заговори, че патриотите били най-подходящ партньор за БСП. Отношението й не се промени и когато се озова заедно с ДПС в опозиция след предсрочните избори. „Борисов се притесни от напрежението в страната, вота на недоверие за корупция и разнобоя с патриотите и помоли г-н Доган за помощ. И я получи. Доган подкрепя Борисов“, отсече Нинова, след като излезе словото на почетния председател. И атакува правителството без ДПС, като внесе вота само с подписите на депутатите от БСП. Приятелски настроените към движението медии обявиха, че Доган е поставил БСП в изолация. Обратното е също толкова вярно – Нинова показа, че може да остави ДПС само без притеснения. След като на „Позитано“ 20 са толкова неотзивчиви, към кого остава да се обърне ДПС за съюз? Отговор няма.

Най-критичният проблем пред движението са предстоящите местни избори. Опазването на „бастионите“ му по места остава основна задача, особено предвид конкуренцията, която представляват ДОСТ и НПСД. Наскоро се появиха коментари, че съперниците едва ли не били изчезнали от политическата сцена, за което Борисов бил помогнал, като посредничил между Доган и турския президент Реджеп Ердоган за възстановяване на прекъснатите им отношения. Да си припомним числата. На предсрочния вот миналата година „Обединение ДОСТ“ (Лютви Местан и Касим Дал) получи 100 хиляди гласа у нас и в Турция. Както и да са се променили обстоятелствата досега (ако въобще са се променили), толкова много избиратели няма да се изпарят до един. Колкото до сдобряването с Анкара, трудно е да се разбере има ли нещо подобно от беглия коментар на Доган, че ДПС „сме длъжни да продуцираме добросъседски отношения с Република Турция и да й помогнем в диалога й с ЕС“. Всъщност дори се долавя известно раздразнение от очевидно продължаващата чужда намеса в думите му, че „външното акуширане на аналогични процеси на разделяне и обединяване не е здравословно за нашите избиратели“.

Въобще въпросите с отворен отговор пред ДПС не са един и два. И засега движението не оставя впечатлението, че е способно да ги разреши. По-скоро предпазливо пристъпва ту наляво, ту надясно, докато се опитва да намери новата линия, която да следва. И макар че много му се иска да се върне обратно във властта, слабостите му го държат далеч от нея.

Людмил Илиев