Случилото се в детските градини и училища е недопустимо, премината е важна граница, трябва да се взeмат адекватни мерки. Но е прекрачена и друга граница. Ето за какво  става въпрос:

От доста време стискам зъби в нехарактерно за мен мълчание , но ми прекипя и казвам следното:

– Престанете да демонизирате българските учители и да представяте учителките в детските градини като комплексарки, които нямат никаква друга работа, освен да тормозят децата.

– Понеже в българското общество няма никакво насилие никъде, понеже ние не заченахме нашата демокрация със силови структури и бухалки, понеже до ден днешен не се избиваме по улиците като кучета, понеже българският бизнес е чист като момина сълза, понеже кражбите и корупцията са само въпрос на „усещане“, медиите от сутрин до вечер се занимават с боя в детските градини.

– Понеже заплащането на българските учители е огромно и те са извор на непрекъсната корупция, трябва непрекъснато да бъдат мачкани и унижавани. То не бяха обществени съвети, то не бяха нови закони за образование, не бяха надзори, проверки, та сега и съд за учителката, която наистина прекрачи граници. Ами разбира се, дами и господа, крайно време е да осъдим учителките, да ги хвърлим в затвора, за да настане по цялата ни земя справедливост и благоденствие. Дават ли си сметка авторите на този лов на вещици (да, аз наричам това лов на вещици), че учителите просто могат да напуснат – ей така, да си отидат, да не искат повече да са учители, да не искат денонощно да ги снимат с камери, да ги унижават и да ги тормозят. Какво ще стане тогава – ще внесем учители от Индия и Пакистан, или ще останат само частни детски градини с месечни такси от 800 лева за дете?

– Помислете си, дами и господа, кой отглежда българските деца сега – в немалка степен това са баби и дядовци, които са останали тук, след като родителите са заминали на гурбет по света. Какво могат да правят бабите и дядовците? Да угаждат на децата и да гледат да не се случи нещо лошо. Помислете какво става с българското семейство – то само благоденства и е от щастливо по-щастливо. В него няма безработица, няма недоимък, няма скандали – всичко е цветя и рози. Но виж – детските градини – там е ужасно. В училището е още по-ужасно. Там не смееш да пишеш двойка на ученик, да му направиш забележка, да го изгониш за неизвинени отсъствия, не можеш копче да му кажеш, а дори наскоро един юнак директор съобщи по телевизията, че иска да въведе такова правило: Ако ученик се оплаче от учител, учителят трябва да му се извини публично пред класа и да изтъкне три положителни качества на ученика. Аз лично изтръпнах от това. Бива, бива подмазвачество и демагогия, ама това е прекалено.

Давам си сметка, че пиша неподредено, емоционално и разбъркано, но следвам ритъма на съвестта си, на грижата си и на гнева си.

Накрая искам да кажа следното – като не вярвате на учителите, в известен смисъл не вярвате на това, което ще се случи утре. Като безкрайно вярвате на децата (за това, което им се случва), вие много често успокоявате съвестта си и прехвърляте вината на друго място. Като си играете с кибрит в училище, ще запалите библиотеките. Кой е казал, че детето е най-важното нещо в училище? Най-важното нещо е възможността ДЕТЕТО да получи знание. Най-важно е в училище то да доизгради характера си и да преодолява трудности. Който казва, че ученето е само забавление и игра, лъже.

Ученето е труд, усилие, преодоляване. Включително на самия себе си.

Докато съм учител, лично аз няма да разреша следното: Да ми се качат учениците на главата, да ме снимат камери денонощно в училище и в класната стая, да се самоцензурирам, за да угодя на някого, да им говоря, че сме цъфнали и вързали, да ги лъжа, че са най-добрите ученици на света и да спра да им говоря за литература.
Докато издържа, разбира се. Ако изобщо може повече да се издържа.

Николай Милчев