Месец 8 от живота с ковид. Усещането, че сме в роман на Кафка, става все по-трайно. Някаква перманентна метаморфоза от безсмислено към тъпо. Някои още тичат безгрижно по улиците с надеждата да се заразят по-скоро, други тихо се молят вкъщи за едно – след март тая гад да се смили и да си иде.

В Абсурдистан е като на война –

синове оплакват в ефир бащите си, които не са успели да стигнат до болница. Ученици жалят за починалите си учители. Болници се опразват заради липса на здрав персонал. Епархии остават без духовните си лидери. Аптеките останаха без лекарства. Доктори се карат с джипита, една болница воюва с друга болница.

Не, това не е реалност плюс капка катран. Това е чистата реалност. Само за няколко дни починаха учител в гимназия по туризъм „Д-р Васил Берон“ във Велико Търново, учител в 9-о основно училище „Пейо Яворов в Благоевград, учителки от ОУ “Н.Вапцаров” в Разград, от гимназията “Асен Златаров” в Шумен, двама учители от СУ „В. Левски“ в Опака, зам.-директорка на столично училище… Почти всички те бяха под 50 г.

За 5 дни починаха трима свещеници от Неврокопска епархия. Спомнете си за пулмоложката от Стара Загора, която лекуваше до последно 20 пациенти и заради смъртта на която трябваше спешно да се търси лекар от друго място, щото без пулмолог или лекар-инфекционист не може да има ковид отделение.

Пълен разпад.

Разбира се, не всичко е трагедия. Има и фарс. Има и един друг тип хора. Кметът на Пловдив Здравко Димитров, тъкмо позакрепен в интензивното, плю на всички противоепидемични мерки и тръгна да посреща висок гост – премиера на републиката. Министърът на здравеопазването и шефът на най-знаковата болница в страната – „Пирогов“, разглеждат с интерес от бойковата джипка новоположената мантинела на някакво шосе…. Найс, а?

Докато абсурдистанските лидери ви разправят, че всичко е мед и мляко, докато ви увещават да си мрете тихо по къщите, за да не пречите на здравната система, безметежно се прокрадват едни новини, от които свят да ви се завие. Властта реши хората в активна възраст да не могат да пазаруват в магазини и аптеки 5 часа на ден. В същото време рисковите групи продължават без ограничения да посещават рискови места. По същото време Българският лекарски съюз призовава за разкриване на денонощни аптеки в най-кратки срокове като необходима мярка за борба с пандемията от коронавирус… Т.е., отговорните власти ни призовават денем да се крием по къщите, а

нощем да ходим по аптеките?

А какво да си купим от тях? Че те вече са полупразни.

Накратко – в момента в България има два ясно очертани лагера – от едната страна са министри, чиновници и прочие тунеядци, а от другата страна са хората, които натрупаха бърз и горчив опит в борбата за оцеляване. Министър, примерно, казва – „има места в болниците“, и вади някакъв хвърчащ лист, на който му вика статистика. Хем има места, хем урежда шуменските болни да ходят да се лекуват във варненските болници. От другата страна хората разказват в детайли как са обикаляли с линейки различни болници и са получавали отказ да бъдат приети техни близки. В този пострационална държава виновни са хората – щото се разхождат, вместо да се затворят вкъщи и да се лекуват.

От едната страна имаме министър, който твърди, че аптеките са пълни, от друга страна всеки вече се е сблъсквал със сериозен недостиг на лекарства – липсват антибиотици, антикоагуланти, кортизонови препарати, имуноподкрепящи средства. Покрай всичко, което се взема при ковид, липсват дори и противовирусни препарати и най-обикновен аспирин. Тук виновни са хората, щото се презапасяват, а не се съобразяват с плановата икономика на правителството и фарма бизнеса.

От едната страна ви говорят за ясен път за лечение, от друга ви се къса връзката, след като ви карат да пръскате бацили, докато отидете до джипито си, до поликлиниката, до болницата. Въобще – до всякакви места, от които

ще ви върнат, щото още не берете душа

Друг пример – столичният кмет Йорданка Фандъкова отчита гигантски успех – в 3 поликлиники са разкрити ковид зони, в които новозаразените граждани могат да идват след бележка от личния лекар и да си направят безплатен антигенен тест. Да, ама шефът на столичните джипита моли Бойко Борисов да му дойде в кабинета, за да види какво чудо е – нито има телефон на ковид зоните, нито има електронно направление, нито един от неговите пациенти не си е направил безплатен тест. Но накрая излизат виновни джипитата, които си клатят краката, а не си вършат работата /по гения Мангъров/.

Имаме и други примери. Майки и бащи трескаво търсят решение за домашно обучение на децата си, докато министърът на образованието Красимир Вълчев бодро докладва, че има над 1250 училища без коронавирус. Вълчев, ти сериозно ли? В мига, в който пуснеш списъка на чистите училища, той няма да е верен. Ще стане глупав фейк. Тук виновни са майките и бащите, които искат дистанционно обучение. Нищо, че същото дистанционно обучение бе обявено през март като гигантски успех на правителството.

Та така – виновни са хората, които не получават медицинска помощ, виновни са учителите, които ежедневно са на първа линия, виновни са лекарите, щото свършиха, виновни са пенсионерите – лекари и учители, щото не искат да ходят на война с вируса… Виновни сме всички ние, които не им спазваме ограничителните мерки, които в сравнение с едни други страни на практика не съществуват. Така е – виновни сме, че им живеем в тая разпаднала се откъм смисъл държава.

Дотук ни докарахте. До пълен разпад. 9 години разделяхте обществото на две, а на финала ще ни разделите на живи и мъртви.

Но вината наистина е наша

В края на май, началото на юни – може би седмица след като първата вълна на ковид затихна за всички, трябваше да е пределно ясно, че тези хора никакви поуки няма да си извадят и ще я карат както могат – през просото. За тях – Бойко Борисов и всички, дето му се изредиха на джипката, здравните служби действаха перфектно, образованието с лекота мина онлайн, икономиката се справяше супер, а преялите банки се чудеха на кого да си дадат парите.  В този ред на мисли – някой сеща ли се за поне една причина да мислим, че същите тези хора ще се справят адекватно със ситуацията днес, във втората половина на ноември??? Поне една?

Петьо Цеков, „Сега“