– Акад. Марков, учебниците по история се пренаписват за n-ти път, исторически събития се преиначават или просто изчезват. Докога ще се тормозим като общество с тази тема, която по времето на прехода вече е нескончаема дъвка?
– Темата за учебниците по история е от 30 години. Дойде ли поредната партия от поредното правителство, тя остава учебниците по математика и химия, но веднага се започва пренаписването на учебниците по история така, както нареждат политиците на власт. Сигурно е много трудно да се разбере, че историята не трябва да се пренаписва, а да се преосмисли. Вярно е, че и преди 1989-а политиците се намесваха, имаше определена идеологическа цензура. Казваха – това е удобна истина, а онова е неудобна. Това е малка правда, а онова – голяма и т.н. Сега има друга цензура – викат u политическа коректност. Това означава, че политиците пак се намесват и пак извиват ръцете на историците. За съжаление, някои колеги се поддават. Най-отвратителното за един историк е да бъде употребен. Историкът трябва да има достойнство. По-добре да премълчи, отколкото да излъже.

– Пепел ми на устата, с лъжите на политиците вече свикнахме, но когато лъжат учени, историци, това е много трудно да простиш и преглътнеш…
– Много е тъжно това, което казвате. За съжаление, историци се приспособяват – било към силните на деня или към определени чуждестранни фондации, откъдето изкарват по още една заплата. Това е много гадничка истина. Питал съм по-млади колеги – защо го правите? „Ами то с 500 лева не се живее“, ми казват. – Да, така е, но не може да злоупотребяваш и спекулираш с историята. Как така ще фокусираш вниманието за 45-те години социализъм само в концлагера „Белене“? Аз отсреща виждам сградата на бившия завод „Електроника“. Тогава имаше електроника, имаше компютри, а премиерът онзи ден казва, че минно-добивната промишленост, износът на руди и на суровини били високи технологии… Няма високи технологии в България, защото не се произвеждат. Но тогава в онези години, които сега им викат „престъпни“, имаше.

– Историци се хващат именно за 45-те години от социализма. Дори темата за турското робство не е толкова конфронтационна. По време на управлението на Иван Костов депутатите гласуваха, че режимът до 1989 г. е бил престъпен. Какво още трябва да се гласува, за да изхвърлим от употреба тази политическа дъвка, която разяжда живота ни?
– Това за престъпния режим го казват политиците. Историкът трябва да изследва една епоха, а не да прави политическа пропаганда и да обвинява епохата. Историците е добре да се различаваме от политиците, а не да им пригласяме. Има някои, които стигат още по-далече, казваха, че „комунистическото робство беше по-лошо от турското.“ Законите на НРБ се приемат като наказание. Имаше един случай на отвличане на самолет. Трима ще бягат на Запад, но самолетът вместо към Виена кръжи над Варна, и разбирайки това, единият похитител хваща ножа, като го опира в гърлото на стюардесата. И те го застрелват. Та сега разни либералчета недоволстват – защо комунистите застрелват терориста в самолета. Ами и в Щатите ги застрелват. Не може да се разсъждава по този отвратителен начин. Добре, имало е Белене, но има НДК. В това Белене е имало всякакви – пияници, убийци, криминали… Отначало са политически, но постепенно с развитие на системата стават все повече криминални.

– Освен Ваши млади колеги, акад. Марков, има и такива, които са от Вашето поколение, едва ли го правят само заради малката заплата.
– Вярно е, някои от тях пък избиват комплекси. Голяма част бяха партийци и си хвърлиха партийните билети след промените. Когато през 1992 г. прокараха закона „Панев“ на Георги Панев от СДС, тогава им казах: „Не може всички партийни секретари да ги поставяме под един знаменател. Между тях имаше и много читави хора. Не всички пречеха и спъваха идеологически. А законът „Панев“ казваше: Всички партийни секретари – вън от ръководството. Имената на толкова колеги са ми пред очите, повечето от тях са бивши партийци, не казвам комунисти. Кълняха се: „Винаги верни на БКП“! Същите ги виждах по телевизора как викат „БКП е мафия“ на митингите. Мога да кажа поне 15 имена. Тук става въпрос за морала на тези хора приспособленци, които винаги се кланят на силните на деня и се нагаждат да живеят добре. Тези хора се отказаха от себе си. Когато питах колега защо преди 1989 г. одобряваше, а сега пише съвсем друго, той ми каза: „О, времето тогава беше друго“… Значи иска да ми каже, че климатът е бил различен! Толкова безогледно да се слагат и подмазват като днес, ту да влизат в политиката, ту да излизат от нея и да се правят на независими, е потресаващо.

– Да си дойдем на темата за контролирана история. Колко опасна е тя днес?
– Контролираната история е опасна, защото политическата коректност налага автоцензура и тези млади хора са нейни жертви. Те не смеят днес – 30 години след падането на бившия режим, да си кажат мнението. Имаше една конференция в БАН за 150-годишнината на акад. Любомир Милетич и млад колега говори за архива му – колко жалко, че бил изгорял. Ставам и го питам какво е станало на 10 януари 1944 г., как точно е изгоряла къщата на акад. Милетич тогава, а не е имало нито земетресение, нито пожар. „Но вие акад. Марков знаете.“ – Да, знам, му казвам. Хората в големия салон на БАН обаче не знаят, че е имало англо-американски бомбардировки. Той, колегата, не смее да го каже на глас, защото в залата имаше представители на фондацията „Америка за България“ с 20 милиона щатски долара бюджет. Ето това е автоцензурата. Колко свободен е този млад човек и други като него! Той е като в Бай-Тошово време. Ето я автоцензурата. Политическата коректност идва от Съединените щати – те я наложиха и непрекъснато ни повтарят как да говорим коректно.

– Само дето, акад. Марков, някои говорят така дори и без да ни го изискват, надявайки се тайно да ги харесат и одобрят за грантче или да им издадат някоя политически коректна книга.
– Съвсем скоро бях на годишнината на „Елаците“ и там ги питам кой е открил този обект. И те веднага ми отговориха: „Как кой, Тодор Живков!“ И бяха направили изложба за всичко направено през годините. Всичко е история. А днес „умните и красивите“ продължават да говорят за „диктатора“ Живков. Можеш ли да изтриеш от историята фактите, че той е открил Кремиковци, АЕЦ „Козлодуй“… Тогава Живков е бил първият държавен и партиен ръководител и няма как да го игнорираш от историята, но да искаш той да остане само като правешкия хитрец, това не е възможно и тези умници е добре да го разберат.

– А сега повечето се сравняват с него.
– Точно така, сравняват се. Има разлика, Живков е човек ОТ народа, а Бойко каза, че е дете НА народа. Живков управлява 33 години страната, вярно като част от друга система. Имаме Първата атомна централа на Балканите, но 4 реактора вече ги няма. Сега една гръмогласна група не иска да направим втора АЕЦ, защото Русия щяла да участва. Та АЕЦ „Белене“ е от времето на Бай Тошо, бе другарки и другари! Този проект го спряха през 1990 г. разни активисти от „Екогласност“. Аз членувам в една фондация „Достойни българи“. Издигнахме паметник на Атанас Буров, а сега на 17 септември – празника на София, ще открием и паметник на Симеон Радев, а после и на цар Борис III.

– Къде ще бъдат тези паметници?
– Паметникът на автора на „Строители на съвременна България“ ще бъде в градинката пред църквата „Св. Неделя“, а на царя ще е в началото на Борисовата градина – точно до Орлов мост, където вече има негов барелеф. Цар Борис III беше очернен преди 1989 г., а сега тръбят: „Дайте да очерним Живков“! Та това е най-лесното, но трябва да има малко чувство за история, за анализ без елементи на политкоректност. Цапат паметника на Червената армия, без дори да знаят, че е на Червената, а не на Съветската армия. До 1946 година има Червена армия. И защо го цапат? Като са толкова смели и ербап да го бяха изцапали поне на 9 ноември 1989 г., когато падна Берлинската стена. Не сега, когато е лесно и всеки може да го направи.

– Историята днес е контролирана, но не само в България, а и на много места в Европа и по света. Повечето от събитията от Втората световна война вече са безвъзвратно политкоректно забравени. Например десантът в Нормандия сега е едва ли не най-важната част от войната, а Сталиградска битка, Курска дъга… – това е нещо малоценно. Защо?
– За съжаление, сте права. Ето, на годишнината от десанта неотдавна не поканиха Путин, а поканиха Меркел. Представяте ли си за какво политизиране на историята става дума и то на най-високо ниво! Но по англосаксонските телеканали „Хистори“ от три месеца дават за Втория фронт – началото на края на Третия райх. „Ние победихме Хитлер“ – това е поантата. Само че, ако го нямаше Източния фронт, какво щяхте да правите, бих ги попитал. При положение, че и Чърчил, и Рузвелт признават решаващия принос на Червената армия, това е главният основен фронт на Втората световна война. И тук не става въпрос за Сталин, а за милионите загинали от руския и другите народи. Не може да се политизира тази тема.

– Сега през 2019-а има няколко годишнини, свързани с Втората световна война. Само преди дни отбелязахме 80 години от пакта Рибентроп-Молотов, който пак го политизираха „коректно“.
– А защо се съюзиха Германия и СССР – няма ли да обяснят това? Те не казват, че англичаните са отказали на Сталин преговори за колективна сигурност. Разиграваха го до последния момент. И Сталин им отвърна: „Щом не ме поканихте на Мюнхенската конференция (1938 г.), аз пък ще направя мой Мюнхен“. И изравни резултата през 1939-а. Трябва да се обяснят събитията, има причинно-следствена връзка. А нападението на Хитлер над СССР е мечтата на Чърчил. На 22 юни 1941 г. той казва: „Това е най-щастливият ден в живота ми“. Не случайно Сталин, когато неговите разузнавачи му докладват, той смята, че това е английска интрига, че е провокация. Той се пази от искането на англичаните – да започне голяма война срещу Хитлер, защото още не е готов за нея.

– Англичаните и американците винаги са били заедно, това не е новина и всички го знаят.
– Да, и има един термин – англосаксонски сили, това са Великобритания и САЩ. Ето, сега има Брекзит и Борис Джонсън казва, че иска търговско споразумение със САЩ, а Тръмп му отвърна само преди седмица: „Напусни този лош Европейски съюз. За щастие обаче ЕС е по-малко лош от Китай“. Англосаксонските сили винаги са имали интереси на нашия континент да има противоречия, конфликти и войни. И в двете световни войни те постигнаха взаимното изтребление между руснаци и германци и обраха златото на света. Това са англосаксонските сили, нашите нови приятели. Ето я историческата истина. И ви казвам, че моя милост мога да кажа това пред вестник „Труд“, а други не могат. Казвам го, защото дори и не мисля да ходя в тази фондация „Америка за България“ и да се моля да ми издава книгите. Знам, че ще ми откажат. Но слава Богу, има още български издатели, които издават моите книги. Не съм зависим от никого.

– Казват, че ако преоткрием миналото, ще променим бъдещето. Остава обаче един въпрос дали фалшивото минало ще помогне за полезно бъдеще?
– Няма как да стане. Ако не погледнем историята в очите и не кажем правдата, ние заблуждаваме себе си. Ще черпим едностранчиво само от т.нар. удобна истина, а не от неудобната. „Прав си, но това не е удобна истина“, така казваха някои партийни секретари преди 1989 г., сега е същото. По този начин от онези 45 години се стремим да извлечем само черната боя. Защото историята е пъстра като живота, в нея има всичко. Обиждаме се като народ. Пригласяме на всеки, който ни казва, че сме съветски сателит и игнорират мнението ни.

– Вие какво бихте казали на тези, които намекват постоянно това?
– Веднага ще обясня кой ни поднесе тази историческа съдба в края на Втората световна война. Когато говорим за лошия масов убиец Сталин, трябва да кажем за сделката му с Чърчил. Това, че той ни продаде на Сталин, а не ни предаде. Заради Гърция, която беше вече в ръцете на комунистите. И Сталин направи тази размяна. Това трябва да се каже. А някои ми мрънкат – ама как ще засягаме Чърчил, та той е най-великият англичанин. Да, имаше такава глупава класация за най-великите, в която Чърчил е на първо място, футболистът Бекъм на второ, Шекспир е на четвърто място, а горкият Исак Нютон е на 10-о. Така че, да не ми говорят за средната интелигентност на англичаните.

– Либералните кръгове във Вашингтон и в Лондон сигурно се нуждаят от съвременни военни герои, от злодеи също…
– В Щатите имат една поредица за най-великите – пълководци, президенти и т.н и виждам, че генерал Хюстън е изваден преди генерал Жуков, Суворов и други великани. Оказа се, че този генерал Хюстън бил освободил Тексас от игото на испанските колонизатори. Тексас, който е в Мексико, го правят американски щат със силата на оръжието. Извинявайте, но ген. Хюстън да бъде поставен преди маршал Жуков звучи смешно! И нашите пригласят. Какви пълководци имат американците в двете световни войни? Разбира се, в Тихия океан водят една война със самолетоносачи…

– Учудва ме нещо напоследък, акад. Марков – не смеят или трудно произнасят кой е хвърлил атомните бомби над японските градове Хирошима и Нагасаки. Защо?
– О, тези бомби просто са паднали – така казват новите умни и красиви. А това е престъпление срещу човечеството. 300 000 души са убити за секунди. Японците вече са готови за пълна капитулация, а американският президент Хари Труман това не го интересува. „Ще размахам атомната тояга на Сталин, за да разбере, че ние ще бъдем свръхсилата, която ще управлява военния свят, а не тези тъпи славяни“ – ето това казва той. Между другото, Труман също е расист като Хитлер. В спомените си Труман е описал следната случка. На връщане от срещата в Потсдам, той пътува с крайцер към Ню Йорк. Когато му съобщават за хвърлената бомба над Хирошима, е изпълнен от буйна радост – скача на палубата, вика, дивее с офицерите от неговия щаб. Ето как на този ден – 6 август 1945 г., Хари Труман – американският президент, става масов убиец! Той извършва престъпление срещу човечеството. Изтребва за секунди 300 000 невинни! И казвам това напълно политически некоректно.

– Попадате веднага на мушката им…
– Но в замяна на това говоря истината. И съм чист пред съвестта си, защото такава е била историята. Затова ще помоля политиците да разберат, че историята е наука, а не политическа пропаганда. И да помнят, че историята може и да съди.

Георги Марков е роден в Пловдив през 1946 г. Завършва история в Алма Матер. Специализира в Института за европейска история в Майнц, ФРГ. Професор, д-р на историческите науки, академик от 2008 г. От 1993 г. до началото на 2012 г. е директор на Института по история при БАН. Автор на десетки книги и учебници, написал е много студии и монографии.

Мариела Балева, „Труд“