Вчера спорих до късно с хора, които се самозаблуждаваха със следната теза, която ще обобщя накратко: „Преди две години ПП и ДБ взеха общо 33% на изборите и цялата власт в страната, днес са слуги на Пеевски в парламента, де факто трета политическа сила на национално ниво и не взимат нито една община, освен евентуално два големи града. Голяма работа.“

Ами, не сте прави. Голяма е. Дори само София да вземат ще е голяма работа, сигнал за историческа промяна у нас, и по БНТ обясних още в началото на кампанията защо…

Защото вървим по отъпкан път. Не откриваме топлата вода. Навсякъде в Европа това вече се случи, стъпка по стъпка. Либералите първо взимат столицата и се окопават в нея. После другите два-три големи града. Туморът на постмодерния либерализъм се ражда и после разраства от столицата нататък. Винаги.

Не заради невероятни кандидати, добри идеи или видими резултати, а просто по демографски причини. Средната, градска класа е най-податлива на заблудите на глобализма, на лъжите на постмодерното и на фантазиите на лявото. И неизменно превръща градовете си в ляво-либерални кочини с близкоизточни гета, покрай които плахо (да не дразнят лекарите и инженерите в тях) минават големи гей паради. Това е обликът и духът на всички европейски столици в момента, защото всичките една по една паднаха в лапите на либералните сили. Включително, впрочем, в консервативни крепости като Полша – още през 2018-та, и Унгария – през 2019-та.

Следваща ще бъде София, през 2023-та.

Знам, че трудно правите връзка между хубавите и професионални приказки на Терзиев за бюджет и детски градини, с мрачната картина на западноевропейските столици, съсипани от години либерална политика. Не знам как се случва това, винаги, почти като магия. Но се случва. Всеки път. В момента съм в Лондон, който е обсипан с две знамена навсякъде – това на Палестина, и това на дъгата. Такъв е, горе-долу, и обликът на живеещите тук. Преди година бях последно във Варшава и трудно можех да повярвам, че в столицата на най-европейската, консервативна и католическа страна на континента се ражда истински, близкоизточно гето. Точно по модела на Западните столици. Там, където консервативният кмет Лех Качински изграждаше музеи на полската история, днес либералният Тшасковски раздава общински жилища на мигранти от Ирак и Афганистан.

Не знам как и защо успяват да го постигнат това, но е факт. Всеки. Един. Път.

В цяла Европа.

Това, след избирането на родните либерали за градоначалници в столицата ни, неизбежно ще започне и тук.

Обещал съм си, обаче, че за разлика от твърдите като мокра спагета „консерватори“ на Запад, вечно съобразяващи се с конюнктурата, у нас компромиси няма да правим. Знаем им номерата, знаем им и слабите места. Ще ги следим на всяка крачка, ще им пресичаме либералните експерименти от ден едно. А Шествието по случай Месец на семейството ще придобие общонационално значение, като първата и основна барикада, на която нормалните хора заставаме всяка година срещу идващия мрак.

Догодина, убеден съм от сега, ще излезем над 10,000.

*Коментар от Фейсбук профила на Кристиян Шкварек