Отчаяното упорство, с което управляващите са се впили и не пускат властта, има чудесна илюстрация в лицето на трупа от хиперактивни говорители, с налудно вдъхновение повтарящи едни и същи опорки, възхваляващи правителството и лично Него и очернящи всичките му вътрешни и външни критици.

Разбира се, предложеното заглавие трябва да се възприема със сарказъм – премиерът е карикатура на римски император (позволявам си да перифразирам определение, формулирано преди години от един от днешните му трубадури). А и щъкащите из медиите глашатаи на властта наподобяват по-скоро шайка (цитирам друг преродил се певец на развития бойковизъм) от байганьовски тип, отколкото отиващи на смърт гладиатори. При това те не се хвърлят в битката (само) заради робската си природа, а за да отработят облаги, на които се надяват да се наслаждават и в бъдеще.

Но загадката остава – защо толкова разнородна група, в която има не само обикновени политически хамелеони, а и хора, поне номинално принадлежащи към академичните среди,

с такава тъпа упоритост повтаря очевидни неистини и клевети. На какво разчитат?

Въпросът е принципен и не е ограничен до особеностите на политическата агония на Борисов и ГЕРБ. Такива клакьори кръжаха и около Жан Виденов и Иван Костов. Няма да забравя как един интелигентен човек, журналист, убеждаваше Висшия съвет на БСП, че Виденов е като Данко, изтръгнал сърцето си, за да освети пътя на социалистите в мрака. Тогава защо се чудим, че неотдавна друг (наистина не толкова интелигентен) оръженосец на Борисов го нарече „прероденият Левски”.

Но да се върнем към днешния ден. Неслучайно се казва, че в историята драмата се повтаря като фарс. Преди 2001 г. този тип ирационално поведение можеше донякъде да бъде обяснено с идеологически мотиви, пречупени през присъщия на нашата политическа култура пиетет към силния водач. Оттогава насетне верноподаничеството във все по-голяма степен бе функция на насаждания клиентелистки модел. Той засмука цяло ново поколение изследователи, анализатори и журналисти, които се присъединиха към вече познатите професионални приспособленци и издигнаха (псевдо)интелектуалното продажничество на нови висоти.

Съчетано с овладяването на повечето традиционни медии, това доведе до формиране на качествено нова, невиждано токсична публично-информационна среда.

Нашето общество заживя в света на „пост-истината” доста преди това понятие да придобие днешната си популярност. Няколко хилядолетия по-късно бе реализирана в пълен мащаб опасността, за която Конфуций предупреждава в знаменития си трактат за „объркването на понятията”. Умишлено изопачената употреба на думите се върна като бумеранг и порази политическата и медийната практика. Вина за това имат преди всичко политиците, които не само допуснаха, а активно поощряваха явните (студийните говорители) и скритите (троловете) словесни „терористи”. Както и тъмните субекти с големите пари, които им дърпат конците.

Горната констатация не оневинява конкретните индивиди, изпълняващи тази неблаговидна роля. Напротив, всеки има възможност за избор и рано или късно е принуден да го направи. Една от положителните страни на провала на българската държавност е, че постави ребром въпроса за професионалното и моралното самоопределение. Тези, които решиха да застанат на страната на провалената, корумпирана власт (и то не по идеологически, а по материални подбуди) ще получат заслужената оценка както на обществото, така и на професионалните си общности. Това не само е неизбежно, можем да се надяваме да бъде полезен урок за младите хора, избрали попрището да бъдат публични фигури.

Наблюдаваме поредица от фрапиращи примери на „серийно ренегатство”.

Повечето от днешните яростни защитници на Борисов и ГЕРБ със същия плам са преминали през аналогични функции в полза на ръководствата на БСП, СДС, ДСБ, по-малките партии няма нужда да броим. Или, както гласи знаменитата реплика на Граучо Маркс: „Това са моите принципи! Ако не ви харесват, имам и други.” Между другото, това важи не само за говорителите, а и за самите политици. Промяната на възгледите е нещо нормално, но не и ако се превърне в основен инструмент за политическа кариера и материално облагодетелстване.

Тук трябва да отбележим още една особеност на българската ситуация. Вероятно въпросното явление (медийните преторианци на властта) е характерно не само за България. Но у нас то протича при вероятно уникална комбинация от поведенска арогантност и тъпота. Както показват събитията от последните няколко месеца, повечето от публичните говорители на властта не само лъжат и клеветят, те го правят по труден за обяснение нагъл, глупав и провокативен начин. Това поведение е толкова еднопланово и упорито, че понякога поражда съмнение дали не е плод на някаква налудна стратегия умишлено да се дразни обществото и да се „помпа” публичното негодувание.

Във всеки случай, ако не стратегия, то поне някакъв план има, защото опорките са ясни и прости (във всеки смисъл на думата). Странно е защо повечето пропагандатори ги възпроизвеждат така папагалски, без капка творчество и съобразяване с динамиката на ситуацията, а и при пълно игнориране на предходните (не по-малко тъпи) опорки. Едно възможно обяснение е, че указанието е стриктно да се повтарят спуснатите тези. Което на свой ред води до логични изводи за способностите на тези, които планират и управляват комуникационната политика на властта.

Тук политическата некомпетентност граничи със знаменитото определение на Илф и Петров за „тъпота с взлом”.

Лавината от неверни интерпретации и обидни квалификации по адрес на европейските институции след гласуваната от Европарламента резолюция е само един от шокиращите примери за неадекватно поведение, вкл. от евродепутати на ГЕРБ и ВМРО. Можем само да мечтаем за умението да се реагира твърдо, но политически разумно и обосновано, проявено от унгарци и поляци в не по-малко сериозни ситуации. Остава впечатление, че съчинителите на опорките на властта, както и глашатаите й, живеят в друг, измислен от тях свят. Впрочем тон задава самият премиер, който започна да лъже съвсем безобразно, при това по въпроси, които подлежат на бърза и леснодостъпна проверка.

Нека се върнем към въпроса: на какво разчитат тези, които защитават властта по подобен арогантен и глупав начин? На късата обществена памет? На възможността след време да бъдат наети за изпълнение на аналогични поръчки от нов възложител? На правилото „Вземи парите и бягай”? Вероятно всеки от тях има свой отговор, но изясняването на мотивите им не е важно.

Предлагане на стоката „платена политическа любов” ще има винаги, но тя ще се възпроизвежда и котира само при благоприятни обществени и политически условия. Поръчителите са по-важни от изпълнителите. Това, което трябва да бъде сведено да санитарен минимум, е склонността политиката да се свежда до „пропаганда на успехите”, имаща за цел да подмени реалните резултати от управлението на обществото.

___________

* Аве Бойко, отиващите на смърт те поздравяват.

Александър Маринов, Банкер