Бойко Борисов излезе от равновесие, но за кратко. След като за 4 дни върху главата му се стовари цялото вътрешно и международно възмущение от убийството на русенската тв водеща, той успя да се надигне, зае атакуваща позиция и се озъби на критиците си, изкарвайки се онеправдана жертва на ситуацията. Разбрахме, че най-много го е засегнал приятелският огън от Европейската народна партия (ЕНП), а най-големият му враг са, естествено, българските журналисти. И той започна да им раздава словесни мавашита.

Обратът на случката беше предизвестен като в древногръцка трагедия – заловеният за убийството е ром, не може да се говори за поръчково престъпление, а покойната жена не се е занимавала с разследваща журналистика, въпреки че в първото си и последно предаване на тази тема казва няколко смели изречения. Някои наши колеги откровено преиграха и раздуха версията, че жестокото престъпление е заради разследване за източване на еврофондове. Западният свят логично свърза случая с мафиотските посегателства над разследващи репортери в Малта и Словения. Фактът обаче е, че в крайна сметка купищата политици от ЕК и ООН не направиха нищо повече от това просто да призоват убийството бързо да бъде разкрито и дори предложиха помощ.

Всичко това бе възприето от Борисов твърде лично. Тирадата му, че държавата ни с нищо не е заслужила подобно отношение, е най-малкото цинична. Особено като се вземе предвид как се разследват престъпления през последните десетилетия. Щяха ли българските власти да се размърдат, ако не беше силният натиск, особено по международна линия? Подобни убийства у нас не са рядкост, но тъй като жертвите не са журналисти, извършителите им не се „радват“ на вниманието на всички разследващи органи и мнозина се разхождат съвсем свободно. Щеше ли сигналът за източване на европари от фирми, любимки на властта, да стигне изобщо до ОЛАФ? Щеше ли прокуратурата да иска запори върху съмнителни преводи на същите тези фирми, ако в предаването на убитата Виктория Маринова не беше споменато това разследване? Нима управляващите са направили нещо по останалите случаи на пребити и заплашвани журналисти? Та един депутат откровено заяви в парламента, че в България нямало проблем със свободата на словото, защото нито един журналист не е убит!

Доверието в работата на полицията и прокуратурата от години не съществува именно защото

те се провалят при всеки по-шумен случай – било като изобщо не разкрият извършителя, било като скалъпят версия, на чиято нелепост дори неизкушеният от детективски романи лаик се изумява. Гражданите отдавна знаят, че ако не окупират полицията и съда, ако не блокират някой път, никой няма да им обърне внимание. В случая управляващите бяха измъкнати от креслата си, извадени от обувките си, за да си свършат работата. Нещо, което би трябвало да е нормалната им дейност в служба на данъкоплатците.

Борисов обаче пренебрегва всички тези неща. На него и през ум не му минава, че в други държави има независима преса и един посланик не може да й нарежда какво и как да публикува. За него всяка критика срещу управлението му е удар срещу България. Това отъждествяване в стила на абсолютните монарси само идва да ни покаже за какъв примитивизъм става дума. Най-бесен е, разбира се, на „гадовете“ – журналистите и пишещите в социалните мрежи. В неговата глава всички са под общ знаменател, въпреки че имаше и медии, които запазиха професионалния тон и не се подведоха по истерията, че убийството е поръчково. Това обаче за свикналия да тъпче медиите няма никакво значение.

Явно за пореден път трябва да се обясни на премиера, че журналистиката съществува, за да следи под лупа управляващите. Тя е онзи механизъм, който би трябвало да ги спира да не кривват от закона и да следи злоупотребите по високите етажи, където изкушенията са неустоими. Журналистиката съществува и за да информира гражданите обективно и свободно. Когато няма такава журналистика, корупцията и разрухата превземат държавата, на което сме свидетели. Властта и медиите нямат работа на една маса, защото такива са правилата на играта. И който не желае да ги спазва, може кротко да си стои извън властта.

Затова не е вярна мантрата на Борисов, че медиите у нас са свободни. Точно неговото управление натори почвата за монопола, който ги превзе, подчини и върза за държавната хранилка. Точно неговото управление постла килима за всякакви слухове и конспиративни теории. Останалата само с няколко зъба българска журналистика в момента дава тежка жертва, защото тя най-много ще пострада от загубата на доверие.

Най-смешното е, че Борисов сега смята, че е получил най-големия коз в живота си и с него ще цака „големите“ в европейската политика. Тези, на които досега се увърташе като манастирски котарак – снимчици, прегръдки, всяка дума, разменена с тях, се съобщаваше победоносно на смаяните избиратели. Сега обаче позицията му е друга и той се надява, че от неговото благоволение зависят „шпицен кандидатите“ за шефската позиция на Еврокомисията Манфред Вебер и Франс Тимерманс, на които явно лично ще се кара въпреки чинните им извинения. Този синдром отдавна е описан от Алеко Константинов и се нарича Бай Ганьо. „Всички са маскари!“е неговото мото.

Светлана Георгиева