– Госпожо Дончева, има ли корупция в България?

– Не може да се питаме за аксиомите на българската действителност. Българският обществен и икономически живот е пропит от корупция. За всички бизнесмени, които участват в обществена поръчка, е ясно, че трябва да усвоиш схемите и някой да те вкара в тях, за да получиш каквато и да е поръчка. И това не е нито въпрос на оферта, нито на възможности. Дори и това, което се считаше за база на нормалното функциониране на пазарната икономика и беше въведено в България по европейска препоръка, доведе до абсолютното му изкривяване и негодност за ползване по предназначение. Пример за това са обществените поръчки, които се превърнаха в схема. Те са като „смокинов лист“ за прикритие на предварително определени купувачи, строители и всички, които ги печелят.

Европейците се правят, че не виждат, защото част от парите им се връщат. Истината е, че корупционните схеми са европейски измислени и тук просто се прилагат. Европейски пари се влагат в пълни глупости, като „историческите“ стадиони по селата, където няма хора. Кой брюкселец разреши така да се харчат европейски пари? И кой ги одобри? В София не можете от години да видите нещо качествено, построено от общината. Паветата по „Дондуков“ са една много известна смешка, защото реденето на павета не може да се прави от всеки. Няма спирка на метрото, която да не капе. Създадена е стройна система, която изглежда непоклатима, защото се крепи от Европа. И нашата вяра, че ЕС някак си ще ни наложи правила и ще ни накара да ги спазваме, се оказа една илюзия. Няма работещи нито закон, нито институция, която да следи за конфликта на интереси. Напротив, използват се за бухалка, когато някои лица трябва да бъдат елиминирани.

– Какви са причините за тази картина?

– Аз ще продължа да повтарям, че без върховенство на закона, правила и правова държава няма нормален живот за нормалния човек, няма нормален бизнес за нормалния бизнесмен, няма възможност за всеки с идеи и кураж да ги реализира. Всичко изглежда все по-безсмислено, включително и явяването на избори. Защото изборите в България са като олимпийски игри, в които едните се състезават допингирани и свръхекипирани, а другите са по гуменки или направо боси.

– А кога ще започнем да правим смислени неща?

– Смислени неща не могат да станат поради две причини. Общественото съгласие, че това е нормалният живот. Тук участват не само онези, които се възползват от системата. Те имат най-голямата полза, разпределят обществените поръчки, назначават. Но всичко се крепи от масовия човек независимо от неговото мърморене, защото счита, че това е нормално. И неговата цел и стремеж е и той да се намести някъде срещу дребни пари, срещу обслужване. Както виждате, нещата имат своя форма на проява. Например по изборите в ония 30-50 лв. за застъпници в кавички, които всъщност са купени гласове. Проявяват се чрез онези, които ще трябва да мижат, за да получат работа в държавната или общинската администрация, ако ще и на най-ниското ниво. В това да не си разваляме рахатлъка, да вземем нещичко на дребно, да дадем дребен рушвет, за да си вземем скица за парцела или да го пробутаме в регулация през някой общинар. Докато сме оплетени в тази система, този, който е взел дребния рушвет, няма да иска да наруши далаверата на големия, защото той смята, че голямата далавера е недостъпна, а пък има опасност да загуби и своята малка далавера. И ще си живеем така. А вторият фактор, който действа, е, че системата се поддържа отвън. Поради интереса на външни фактори тук да бъде такава кочина. Те никога няма да намерят толкова зависимо държавно ръководство, което безмозъчно и безпрекословно да изпълнява. Целувките на Юнкер са най-малката работа.

– Скорошните публични разстрели на данъчен и бизнесмен бяха тълкувани от властта като удар срещу държавата. Вие как ги тълкувате?

– Това е удар срещу „тяхната“ държава. Те разбират държавата като „Държавата, това съм аз!“, моите интереси, моите искания. А частната собственост – „моята частна собственост е свещена и неприкосновена“, вашата не е такава. Дори дребни работи не можем да направим като хората. Клакьорските медии казаха колко изключителна и бляскава била церемонията по откриването на европредседателството. Уважаеми, вашата церемония беше читалищен концерт. Ако много искате, включете си архива на БНТ и вижте от последните 5-10 години на Тодор-Живкова България какво са представлявали подобни концерти на подобни мероприятия. Вземете си пуснете от световния видеообмен спектакли, които се правят днес по света. Откриването на европредседателството е спектакъл и трябва да се направи не като читалищна седянка, а като бляскав спектакъл. А се превърна в селско честване от първия момент. Не разбрах тази бяла шатра с масичките пред Народния театър по подобие на гербаджийските шатри по изборите за какво е – за удобство на гостите или от съображение за сигурност?!

– Как ще приключи европредседателството – като селска седянка или ще успеем да се надскочим?

– Ако успеете да ми намерите 0.005% българи, които правят разлика между Съвета на Европа и Съвета на Европейския съюз, ще ви кажа браво. Органи, органи, органи, безсмислици, някакви формати, но за какво се събират, какво решават, каква сила имат?! Няма никакво значение. Европредседателството е хубаво шумолящо мероприятие, което популяризира България. Ние сме една симпатична страна, която трябва да получи повече уважение заради историческото си минало, не заради настоящето си. България да бъде показана.

– Коментарите, които правите, изключват Народното събрание. Защо?

– То не съществува. От идването на ГЕРБ на власт през 2009 г. за няколко години беше извършено кастриране на Народното събрание. То е една абсолютна декорация и това се видя дори от начина, по който премиерът Борисов смени парламентарния шеф Димитър Главчев с Цвета Караянчева. В парламента възприеха, че изказванията са губене на време, показването на пленарните заседания по телевизията е губене на телевизионно време. Изразяването на становища от всяка парламентарна група по законопроекти отпадна. Така отпаднаха и тия, които биха могли да го направят, защото били „стара генерация“. И се оказа, че в парламента няма – нито сред управляващите, нито в опозицията – кой да пише нормативни актове, а и няма кой да ги чете и да ги разбира. Това е събрание като „Хайд парк“, където всеки си говори каквото си иска, преди всичко нападки и квалификации, и в никакъв случай виждания по законодателна програма и политика. В годините между 2001-2009 г. имаше ситуации, в които парламентарното мнозинство е коректив на собственото си правителство. Това е нормата по света. След това НС се превърна в придатък на мутренска бригада. Тя от време на време се строява като „батальон“, разпорежда се какво да се прави. А те в парламента ръкопляскат и клакьорстват.

– Има ли алтернатива тази картина?

– В сегашната ситуация – не. Не говоря дали може да бъде създадена, а дали съществува. От няколко години управляват БКП наследници. В лицето на БКП „крило Живков“, което е ГЕРБ, и БКП „крило Лилов-Луканов“, което е БСП. Патриотите – креатура на Второ главно. Руски връзки – явно при ДПС и патриотите и скрито при БСП и ГЕРБ. Всички лостове са в тях – в статуквото на бившата БКП. Ако искате нещо да промените, нямате никакъв лост. Масовият човек е убеден, че нищо не може да се промени и участието му в нещо подобно му носи само рискове. Не е възможна промяна с избори, защото те ги организират и те броят гласовете, а и са с огромно финансово превъзходство. Да се употребяват усилия за нещо, което няма как да доведе до резултат, е безсмислено. България върви към еднопартийно управление независимо от формалния политически плурализъм, който винаги накрая опира до бившата БКП.

Ситуацията с медиите е подобна. Монополизмът в медиите е както преди 10 ноември – с някои изключения всички пишат еднакво. Има само едни 10%, в които можеш да прочетеш нещо различно като стил, човешки език дори, когато се пише критично за властта. И срещу тях се води война, защото самото им съществуване дразни властта. Този медиен модел беше взет от Русия. Проспахме периода на изкупуване на медии от детето чудо и майка му с парите на КТБ. Няма икономическа логика, но има политическа – когато наситиш медийния сектор и го монополизираш по този начин, започваш пряко да влияеш върху политическия живот и задушаваш всеки неудобен глас. Преди 1989 година езикът в медиите беше уважителен, журналистическата професия уважавана. Сега езикът е ругателен, помиярски, а 90% от сайтовете и вестниците трябва да бъдат ограничени за деца, както порнографските канали. Това, което се усвоява като език и отношение към хората, е ужасно. То ще остави дълбок отпечатък в новите поколения. Оттам идва и стаената агресия у хората.

– А откъде може да дойде промяната?

– Както преди 1989 година. С помощ отвън. Това, което се тиражира – да станела алтернативата, как да се случи? Без пари, без ресурс, без гръб? Някой пробвал ли е да направи алтернатива?

– Но тази теза обезсмисля и протестите.

– Колко са? Попитайте ги те как намират себе си като многобройност, като сила, като ресурс да наложат нещо. Тези хора помнят протестите си срещу кабинета „Орешарски“. Но и те трябва да направят равносметката, че протести без фокус, без конкретни искания, без ръководство са по правило безрезултатни.Това доведе до загуба на време и физически усилия, което и самите тях ги обезкуражи. Да се разхождаш по ларгото, макар и с плакатчета, не ражда желание у властта да се коригира. Нито да ти отстъпи мястото си. Те станаха дори по-нагли.

– Има ли стереотипизация, която да пречи на алтернативно обединение?

– Абсолютизирането на „дясно“ и „ляво“ днес няма нищо общо с това, което се случва в живота. Всякакво схоластично разбиране, че едните били абсолютно десни и те не могат да се докоснат до другите, които били априори комунисти, е една върховна простотия. Тя помага на хора без идеи, без цели и ценности, водени единствено от алчност и лакомия, да заграбят държавата и да си прибират парите, ограбвайки едните и другите. Това може да продължи неопределено време. Особено когато отвън имат интерес тук да е кочина.