Всички ние сме свидетели на едно политическо шоу, жертва на което сега станаха и холандските крави. От Асоциацията на турските производители на месо потвърдиха, че 40 холандски крави са били „изгонени“ от Турция. Турските патриоти и привърженици на Ердоган не желаят да консумират животински продукти от една страна, която, според тях, си служи с „нацистки методи“.

Разправията започна след като турската министърка по въпросите на семейството бе ескортирана от Холандия, а на турския външен министър не бе позволено да влезе в страната. С твърдия си курс към Анкара холандският премиер Марк Рюте натрупа допълнителни точки преди изборите миналата сряда. Но истинският победител в това шоу се казва Ердоган – човекът, който управлява, без да се съобразява с конституцията. И който сега иска да легализира това положение с насроченото за 16 април допитване до народа. Но тъй като народът изобщо даже не е сигурен дали желае да одобри въвеждането на президентска диктатура, управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) започна систематично да заличава в публичното пространство думичката „hayir“ („не“). В средата на февруари бяха изхвърлени стотици хиляди брошури срещу тютюнопушенето, защото съдържаха изречението „Който каже НЕ, е на прав път“. Ердоган и неговата партия очевидно искат да накарат турците да забравят какво означава да

След забраната за предизборни изяви на турски министри в Германия и в Холандия, Ердоган изнамери ефективно средство за пропагандиране на своята президентска диктатура – той инсценира себе си и Турция като жертва. Ето един пример: Ердоган обвини Холандия за смъртта на 8000 босняци в Сребреница. За да представи себе си и хрисимите си мюсюлмански сподвижници за жертва на някакъв европейски кръстоносен поход, турският президент инструментализира жертвите на най-голямото престъпление на европейска земя от края на Втората световна война насам. Към абсурдното си обвинение Ердоган добави и следните думи: „Нека не ни поучават що е цивилизация. Съвестта на нашия народ е чиста“.

Да, турската съвест е чиста, защото отрича геноцида над арменците. Чиста е, защото заклеймява като тероризъм демократичната съпротива на кюрдите в лицето на Народната демократична партия (HDP). Чиста е, защото критичните гласове са заглушени – в никоя друга страна по света няма толкова много журналисти в затворите.

Допреди време Европа беше образец за Турция. И макар това да не беше чак толкова отдавна, за мнозина споменът вече е избледнял. Днес ръководството в Анкара представя Турция като страна, която няма нужда от поученията на арогантните европейци. И която съвсем сама се е издигнала до една от най-важните икономически сили в света.

Още в началото на 1990-те години социоложката Нилюфер Гьоле описа социалната среда в Турция, залагайки на разграничението между т.нар. „бели турци“ и „черни турци“. „Белите турци“, които живеят предимно в градовете и са добре подсигурени във финансово отношение, дълго време са заемали ръководни позиции в държавата и в обществото. И нерядко са се отнасяли с презрение към религиозните „черни турци“.

Самият Ердоган причислява себе си към „черните турци“, а житейският му път е истинска история на успеха – от продавач на гевреци до самия връх на турската държава. Едно време много от „белите турци“ са се присмивали на религиозността на „черните турци“. И са контролирали държавата, независимо от изборните резултати. Днес вече не им е до смях – защото Ердоган ги обезвласти, като същевременно помогна на милиони „черни турци“ да станат част от средното съсловие. Но тъй като споменът за униженията още им горчи, Ердоган умело мобилизира тези чувства, за да се задържи на власт. Неговата история на успеха е за привържениците му много по-важна от „екстри“ като независимо правосъдие и свобода на мненията. Още повече, че те тъй или иначе са винаги на неговото мнение. Всички те много обичат да говорят за „демокрация“, но имат предвид не друго, а именно диктатура над инакомислещите, опозицията и малцинствата.

Задържаният журналист Дениз Юджел написа преди близо година следното: „Привържениците на Ердоган го обичат, защото той носи същите тези деформации, които имат и те самите. Обичат го, защото като един Чък Норис се разправя с противниците си“. Затова и непрестанно се търсят нови противници, на които трябва да бъде отмъстено. Затова и сега Ердоган се опъва така гръмогласно на „лошите“ европейци.

Казано накратко: за да задуши всяка критика срещу начина си на управление, турският президент инсценира себе си и народа си като жертва. Но Ердоган и неговата партия не са жертва, а извършител.