Изследователят на архивите на Държавна сигурност и преводач Мария Дерменджиева работи като журналист по темата и е запозната с детайлите от скандала, свързан с Камен Величков и бъдещата удушвачка Красимира Трифонова. През 2010–2011 г. никой не е подозирал какви обрати ще предложи съдбата и в каква роля Трифонова отново ще влезе в новинарските заглавия години по-късно. Като човек, свикнал да работи с документи, Мария отлично знае, че е много лесно да се урони нечие добро име, без това да бъде подплатено с документирани факти. Посланик Величков така и не получава обоснован отговор заради какви „нарушения“ е наказан.

– Госпожо Дерменджиева, нека припомним какво се случва след обвиненията на Красимира Трифонова срещу посланик Камен Величков?

– След три заседания, проведени през 2010 г. при закрити врати по искане на Красимира Трифонова, и няколко месеца обсъждане Комисията за защита от дискриминация (КЗД) обяви свое решение №98/16.05.2011 г., с което отхвърли обвиненията в тормоз и дискриминация, отправени от нея срещу посланик Камен Величков, временно управляващия Владислав Спасов и министъра на външните работи в качеството на работодател. „След прецизно и изчерпателно обсъждане на събраните в хода на производството писмени доказателства, свидетелски показания и обяснения на страните“, както пише в решението, разширеният специализиран заседателен състав на Комисията за защита от дискриминация (И. Мулешкова, Л. Каменов, Бл. Видин, З. Генчева и Х. Алексиев) стигна до извода, че всички твърдения на жалбоподателката срещу К. Величков са „неоснователни и недоказани“. Няколко месеца по-късно до същия извод стигна и Административният съд – София-град.

– Как реагираха медиите на решението на Комисията за защита от дискриминация?

– С лаконични съобщения на две-три места. Нищо изненадващо – според родния медиен пазар такава информация е непродаваема. Друго си е да направиш интервю с Трифонова с пикантното заглавие „Не съм сексробиня!“, в което да дадеш възможност на една целенасочена клеветническа кампания да се разгърне, без потърпевшият да получи право на защита. Цялата история повдига сериозни въпроси – например за механизма, по който държавни институции могат да бъдат манипулирани и да станат съучастник в набеждаването на невинен и почтен човек като Камен Величков и в съсипването на кариерата и живота му.

– Излиза, че и институциите влизат в тона на една очевидно клеветническа кампания и Камен Величков практически е нямал възможност да се защити?

– Бюрократично-разточително както МВнР, така и КЗД се поддадоха на натиска на Трифонова и по никакъв начин не противодействаха на този процес. Тогава излезе и информация, че тя е парадирала с роднински отношения с хора, заемали високи позиции във Външното министерство.

– Кое е имало водеща роля за успеха на голословните твърдения на Красимира Трифонова срещу Камен Величков?

– Мисля си, че успехът на клеветите е обусловен от шуробаджанащината в МВнР, а също и от нехайното отношение на неговото ръководство, от нежеланието му да се задълбочи върху същността на проблема в българската мисия в Банкок, който не е просто някакъв си междуличностен конфликт. Която и да е водещата причина, тя показва слабостта на държавната машина. Недопустимо е в резултат на обвинения, съшити с бели конци и неподкрепени от факти, една институция да допусне да бъде очернено името на международно доказал се професионалист, включително пред недоумяващите негови чуждестранни колеги, които правят немалко опити да защитят добрата му репутация.

– Сега Външното министерство отново е в общественото полезрение. Затова е важно да припомним как е реагирало по този на пръв поглед „маловажен случай на фона на световните проблеми“?

– Публичните реакции на ръководството на МВнР във връзка със скандала с посланик Камен Величков бяха, меко казано, странни. Оставям настрана изнасянето на непълна и необективна информация към медиите, което може да се оцени като неетично. Но констатации за нередности в работата на Красимира Трифонова в качеството й на консул в Тайланд, за слабата й подготовка и квалификация има още преди Камен Величков да поеме посланическия пост там. Известно е например, че докато е временно управляващ мисията в рамките на 5 месеца, Трифонова се е представяла с визитни картички с титла, каквато няма; че е назначила майка си на граждански договор в посолството, което е явен конфликт на интереси; че е използвала резиденцията на посланика за отпразнуване на свои семейни тържества; че не е изпълнявала добросъвестно възложените й консулски и финансови задължения; че засегнати български граждани са подавали сигнали в министерството за грубо отношение от нейна страна. За тези своеволия има свидетелства още от 2008 г., включително и от почетния консул на България в Тайланд, чийто син Трифонова се заканила да съди, вече не се сещам какъв беше конкретният повод… И въпреки това тази жена, за разлика от набедения безпричинно Величков, не получава никакво административно наказание. Ще кажете, че и тя се е прибрала в София преждевременно – така е, но дългосрочната й командировка е прекратена не поради наказание, а поради съкращаване на длъжността, която заема, в края на 2009 г. Ето това за мен е необяснимо…

– Едва ли Красимира Трифонова е играла сама. Кое й е давало смелост да преследва свои цели по безпардонен и брутален начин?

– Извън фокуса на ръководството на МВнР сякаш останаха типажите на някои от т.нар. жалбоподатели срещу Величков. Странни лица със смътни занимания, като например Пламен Хайдутов и Ставрос Портокалидис. Няколко щриха към портрета на Хайдутов от онзи период – бивш координатор на НДСВ и кандидат за кмет на Ямбол на изборите през 2007 г., издигнат от Движение за национално възраждане „Оборище“, впоследствие активист на ГЕРБ. Представя се като бизнесмен. В интернет беше публикувал обява, че продава бизнес: предлага инвестиционен проект за строителство на остров Пукет – Тайланд. Обявената цена беше 500 000 евро. Съгласно търговски интернет портал фирмата, на която се водеше собственик, ALMEIDA INTERNATIONAL LLC, е основана през 2005 г. със седалище в Ямбол, регистриран капитал на стойност 100 000 щатски долара и „бранд“ – търговия с цигари.

Тук трябва да се направи немаловажната забележка, че фирмата, с която се представял в Тайланд – SIAM-BUL INTERTRADE COMPANY – не беше регистрирана нито в България, нито в Тайланд. Пламен Хайдутов се подвизаваше като активен потребител и на няколко интернет сайта за запознанства. Приятелите му на сайта impulse.bg бяха момичета и момчета между 13 и 19-годишна възраст. Самият Хайдутов можеше да им бъде дядо, роден е през 1946 г., има брак с тайландка.
Така първата „жалба“ на Хайдутов срещу посланик Величков е във връзка с подготвена от „жалбоподателя“ група от 15 тайландски момичета, на които щял да уреди работа в България като масажистки… Колкото до другия – Ставрос Портокалидис е грък, развиващ бизнес у нас. В момента притежава една действаща фирма – „Алика“ ЕООД, за търговия с имоти, но на електронна обява на ликвидираната му фирма „Аполон-1“ ЕООД името му фигурираше и като лице за контакт с цел „запознанства с жени от България и от Беларус“.
В Тайланд Портокалидис имал „приятелка, за която обаче не искал да се жени“. Решил да я покани в България и направили постъпки да получи виза. Младото момиче не учело, не работело, живеело с майка си и нямало собствени доходи, единствено се надявало на брак с гръцкия си приятел. Разбира се, Портокалидис не смеел и да припари до гръцкото посолство в Банкок за гръцка виза за „приятелката си“, защото при посочените обстоятелства нямало начин да я получи. За България обаче се надявал да успее, защото от опит знаел, че всичко е възможно. И така, след двукратен отказ на визата по указания от София – от временно управляващия Спасов и от посланика Величков, Портокалидис започва на свой ред да сипе клевети и срещу двамата до български и европейски институции. Докато накрая Камен Величков не е отзован, за да може „приятелката“ да пристигне в България за дългосрочно пребиваване… Без никакъв ефект остава обстоятелството, че лъжите на Портокалидис са изобличени от шестима граждани, станали неволни свидетели в посолството на факта, че тайландката дори не може да назове името на „гръцкия си приятел от България“, на когото ще гостува.

– Можело ли е МВнР със собствени сили да пресече това трио на клеветата Трифонова-Хайдутов-Портокалидис, очевидно подплатено с много връзки на много нива?

– Ако служителите в Министерството на външните работи бяха проучили по-задълбочено хората, които изневиделица започват да се „жалват“ от работата на посланика (а всъщност чисто и просто те го клеветят), може би щяха да си зададат някои логични въпроси, като например дали по някакъв начин Камен Величков не е попречил на техни недотам законни действия, с което да си е навлякъл „гнева“ им. Или пък дали те не са били зависими от Трифонова заради направени от нея „услуги“, което е наложило в подходящия момент да подкрепят хорово нейната „ария на клеветата“.

Ясно ми е, естествено, че подобен вид проучвания не са работа на отделите във Външното министерство. Но повърхностното отношение към тези логични въпроси поставя под съмнение обективната професионална оценка, на базата на която Камен Величков е наказан, кариерата му съсипана и животът му е обърнат с главата надолу.
Спомням си как се впечатлих от поведението на Николай Младенов в предаването на Цветанка Ризова, когато тя го попита дали са истински жалбите срещу Камен Величков. Министърът отговори изключително раздразнено, че за последен път коментира темата и отказва да се занимава с „прищевките и приказките на всеки един в системата“. Направо беше гневен, казвайки, че „който наруши правилата, излиза от системата, който ги спазва правилата, се развива в нея“ и че няма да позволи на главата му „да се качат хора като… нали, по този начин, които ще занимават медиите, ще пишат писма и т.н.“.

Очевидно в своята тирада визираше единствено посланика и българските и чуждестранни писма и декларации в негова подкрепа, но не и бъдещата удушвачка Красимира Трифонова с нейния „хор на клеветата“. Дали зад тази толкова нервна реакция прозираше някаква гузност – едва ли. Официалната версия беше, че наказанието на Величков е наложено по жалби на граждани. Как обаче е била проверена основателността на тези „жалби“, не стана ясно. Нито дали някой изобщо се е замислил за мотивите на техните автори.

Посланикът „излезе от системата“ окалян и охулен след четвърт век добросъвестна дипломатическа служба, в това число като външнополитически съветник на президента Желю Желев и като посланик в Кралство Нидерландия. По-нататъшният му професионален път продължи след успешно представяне в конкурс за позиция в Европейската служба за външна дейност. А Трифонова, понеже не беше нарушила „правилата“, остана „да се развива в системата“ като дипломат и държавен експерт, докато… не се превърна в убийцата на зет си. Ето как МВнР си е свършило работата по „този на пръв поглед маловажен случай на фона на световните събития“, нали това ме попитахте одеве… И има огромно значение как институциите работят по такива случаи, защото последствията, както е видно, може да са брутални и фатални, след като решения може да се взимат само на базата на жалби, съдържащи голословни обвинения. Без гаранция, че не са преднамерени клевети, преследващи конкретни интереси.

– А ролята на КЗД в тези обвързаности?

– Има какво да се каже и за нея – това е комисията, която би трябвало да защитава правата на гражданите, когато са третирани неравнопоставено. Първата жалба на Красимира Трифонова срещу Камен Величков е подадена в КЗД на 19 февруари 2010 г. На 31 март 2010 г. Четвърти специализиран заседателен състав на КЗД решава, че жалбата е нередовна, оставя я без движение и дава на жалбоподателката 7-дневен срок да отстрани нередностите, или с други думи, да пренапише жалбата, като конкретизира как и от кого е дискриминирана и тормозена и по какви признаци. Именно в тези дни Трифонова прави консултации с експерти от правния отдел на КЗД как трябва да формулира новия си текст. Но тези консултации не са достатъчни нито на Красимира, нито на майка й Тона Трифонова. Двете искат среща с члена на КЗД Есен Фикри, която участва и в състава, върнал жалбата й, и я провеждат в кабинета й. Какво точно се е случило на тази среща, остава тайна, но по думите на Фикри в интервю пред мен, тя е преценила, че би могла да бъде повлияна от проведения разговор, и си прави отвод. Все пак в рамките на срока Трифонова подава три допълнения по жалбата си и преписката е разпределена на петчленен разширен състав на КЗД. Жалбата е допусната, като се приема, че фактическите твърдения в нея насочват към претенция за извършен сексуален тормоз, за тормоз при упражняване правото на труд и за нарушаване на права съгласно съответните текстове от Закона за защита от дискриминация.

През май 2011 г. с решението на КЗД за обществеността става ясно, че нито едно от обвиненията на жалбоподателката не е подкрепено от факти; нито едно от съчинените от нея твърдения не е защитено с представяне на свидетели или техни лични показания за оказван срещу нея тормоз на работното място, сексуален тормоз или дискриминация. По-голямата част от представените документи имат „служебно-правен и административно-правен характер“.

А свидетелските показания в подкрепа на нейната теза са от майка й и от други три заинтересовани лица, „възползвали се от нейното благоразположение за някои консулски услуги“. С други думи, те са „пристрастни“. Всичко това обаче можеше да стане ясно не след три закрити заседания на КЗД и след месеци чакане на решението. А много по-бързо.

Парадоксално точно КЗД – органът за защита на равните възможности и права, постави двете страни в производството в неравностойна позиция, като се съгласява с искането на жалбоподателката заседанията да бъдат закрити и отправя предупреждение, че ще бъде наложена глоба на всеки, който си позволи да изнесе информация по случая към медиите. Но междувременно в публичното пространство вече беше разпространена единствено версията на Трифонова, а Величков беше в невъзможност да защити името си. Лишаването от публичност не позволи на никого да се увери лично по време на заседанията в несъстоятелността на обвиненията, отправени от Трифонова, и да достигне самостоятелно до извода, че дискриминираният всъщност е Величков, защото възстановяването на репутацията на злонамерено оклеветените лица е много трудно. Виси и въпросът дали даването на ход на жалби, съдържащи вероятни клеветнически твърдения, не създава прецедент, който ще позволи невинни служители и на други институции да станат мишена на клеветнически кампании.

Да не говорим, че когато една клеветническа кампания се ползва и от служебното покровителство на властимащите, това се превръща в печеливша стратегия за отстраняване на добросъвестни, но по някаква причина „неудобни“ за определено ръководство служители.

Случаят „Трифонова“ отпреди 14 години със сигурност не е изолиран. Става дума за хора, които са безпардонни в преследването на користните си цели и кариеристичните си амбиции. Такива хора са крайно агресивни и наистина не се спират пред нищо. А несправедливо обвинените са лишени на практика от възможността да се защитят своевременно пред обществеността. За тях сякаш не важи презумпцията за невинност и доказателствената тежест е сбъркана. И когато накрая жертвите все пак бъдат оневинени, лъжеобвинителите остават неразобличени и ненаказани, въпреки че истината е видяла бял свят. И усещането за безнаказаност ги подтиква да предприемат следващо действие, както се случва с Красимира Трифонова.

Рени НЕШКОВА, Филтър