Тончо Тончев е един от най-успешните български боксьори. Печели сребърен медал от олимпийските игри в Атланта през 1996-а. Шест години по-късно завоюва европейска титла при професионалистите. Сливналията е един от идолите на Кубрат и Тервел Пулеви. Специално за „България Днес“ и youtube канала „Спортната джунгла“ Тончев разказа най-интересните моменти от своята кариера.

– Г-н Тончев, как сте и с какво се занимавате в момента?

– Благодаря на Бога, живи и здрави сме. Работя като тапицер във фирма „Начеви“ в Сливен. В началото беше доста трудно, когато започнах. Ходех на работа събота и неделя. Оставах след работно време, защото много ми харесваше. Отивам с желание и любов всеки ден.

– Вярно ли е, че като малък сте били по-добър на футбол от Данчо Лечков?

– Тренирах футбол, дори играех седми номер. След това отидох да тренирам джудо. В трети клас баща ми ме заведе в боксовата зала. Той беше боксьор. Ударих два пъти крушата и си казах „Тук оставам вече“. Първото ми републиканско първенство беше за пионери в Плевен. На финала играх с Даниел Петров. Загубих от него. Беше оспорвано.

– Имате мач и с друго голямо име – Серафим Тодоров, на турнира „Странджа“. Какво помните от него?

– Тогава той качи на по-горната категория. Загубих с една точка. Играх с един от най-добрите боксьори в света. Тренирахме заедно, играехме заедно, разкарвахме се заедно. Бяхме добри приятели.

– Предполагали ли сте, че вие тримата с Даниел и Серафим ще стигнете финал на една и съща олимпиада – в Атланта?

– Вярвах, че ще взема медал. През 1988-а, когато Ивайло Маринов стана олимпийски шампион, бях юноша. Спомням си как го гледах по телевизора. Разплаках се от радост. Казах си – Господи, кога ще отида на олимпиада и ще взема медал. Един ден тази мечта се сбъдна.

– Кога усетихте, че сте готов да вземете медал от голямо първенство?

– Залата беше препълнена при моя първи треньор Добри Загоров. Яйце да пуснеш, няма къде да падне. Имаше силни боксьори. И аз съм ял много бой, докато стана добър. Важното е да си упорит, да наблягаш на това, което най-много ти харесва. За пръв път отидох да се бия при мъжете на европейско първенство в Гьотеборг през 1991-ва. Преди да заминем, минахме с Даниел и Юлиян Строгов през църквата „Света София“. Дидо вика – айде да запалим по една свещ. Казах си – Господи, дано първа среща да играя с някой слаб. Втората да съм с французин, а на полуфинала, ако ще и със световния шампион да съм. Стана точно така. Първата – не мога да се сетя кой беше. Втората с французин и на полуфинала срещу световния шампион Хаматов. Само името буди респект. Пазих се два рунда, а третия го бих, но не беше достатъчно.

– На олимпиадата в Барселона хващате лош жребий. Първият мач срещу кубинец.

– Да, тогава бях в казармата. Бат’ Мишо Таков викаше – ти играеш с тоя, ти играеш с оня. Мен ме прескача. Попитах го – брат’чед, аз с кого ще играя? Отговорът беше: Честито, с Куба. Преди това бяхме на лагер в Германия с кубинеца. През ден правихме спаринги. Тогава го бих. Повярвах в себе си. Казах си, че ако играя така, както на спарингите, ще го бия. Така и стана. Целият кубински отбор спря да му говори. Той беше фаворит за олимпийски шампион.

– На четвъртфинала се изправяте срещу бъдещата суперзвезда Оскар де ла Оя, който тогава е на 17. Какво си казахте преди мача?

– Не го знаех като съперник, но бях чувал, че е добър. Казах си – дано и него да преодолея. После на полуфинала беше кореец. Оскар беше много добър и бърз. Не намерих правилната тактика. 30 секунди преди края ме удари в черния дроб. Спомням си го много добре. Казах си – ставай, бате Тончо, дръж, недей ляга, дават те по телевизията. Четох негово интервю. Питат го за олимпиадата в Барселона. Той каза, че най-трудната му среща е била с българина Тончо Тончев.

96-а е най-успешната ви година. Как започна тя за вас?

– Тя е най-успешната в българския бокс. Подготвихме се много добре. На европейското първенство във Вейле играх с един румънец – Дорофтей. Водех го в първия рунд с две точки. След команда стоп той ме удря. Аз приклекнах. На почивката бат’ Геле (б.р. – Ангел Ангелов) вика: „Стига толкоз, туй, за което сме дошли, ти го взе. Класирахме се за олимпиадата. Там ще си го върнеш“. И спря мача.

– Много необичайни неща се случват преди олимпиадата в Атланта.

– Да не засегна някои бивши колеги и треньори… Тръгнахме на подготовка в Гърция. Когато пристигнахме, стаите бяха малки. По леглата имаше мравки и буболечки. Казахме на бат’ Геле: „Кво ще правим тук, как ще спим, невъзможна е работата?“. На другия ден се прибрахме с първия полет. Бат’ Геле вика: „На никого няма да казвате, че сме тук. Отиваме в Кюстендил“. Заминахме. Направихме едно футболче и седнахме да вечеряме. А то се почнали абитуриентските балове. Като се подкараха едни неща. Къде тренирахме, къде не тренирахме. Бат’ Геле вика: „Момчета, дайте да слезем в София, да потренираме десетина дни. Поне долу-горе да имаме въздух за олимпиадата“. Слязохме и всеки даде максималното.

– Отидохте ли в църква преди заминаването за Атланта?

– Не, но тогава имах младежко мустаче. Преди финала го обръснах. Чакай да изглеждам по-красив на стълбичката. После суеверно си мислех, че затова съм загубил, а то не е било така.

– Печелите четири мача на олимпиадата. 1/4-финалът ли беше най-напрегнатата среща?

– Играх с канадец, който беше физически много здрав. Първия рунд дадох всичко и беше 6:0 за мен. На почивката Бат’ Геле вика: „К’во правим сега. Като те гледам, ти даде всичко“. Отвръщам му – няма страшно. Втория рунд канадецът изравни 6:6. Седнах на почивката и си казах: „Ех, мамичката му, тоз иска медала ми да вземе. Аааа, така няма да стане. Променям играта“. Бих го с 13:8. Бях на седмото небе, но после си казах – дано да играя на финал. На полуфинал играх с домакин от САЩ. Минах през въжетата и си казах – биеш, падаш, ти медал взе. Но играта потръгна. Викам си – Бат’ Тончо, никакво отпускане, давай, играеш финал. Бих го и него. На финала ме чакаше алжирецът Султани. Играта тръгна добре, но той един крив. Все бягаше. Последните 30 секунди водех 3:2. Нещата се объркаха и от ъгъла ми казаха – губиш с 3:2. Хвърлям се да наваксвам. Пускаме едновременно. Неговия го зачитат, а моя не. Изравнява точките и с две подточки ме би. Когато ни събра съдията, бях спокоен, че го биех. Но вдигнаха неговата ръка. Бях удовлетворен от медала, но ме беше яд, че стигнах до плода, но не можах да го вкуся.

– Кога разбрахте, че от вашия ъгъл са сбъркали?

– След година-две. Аз съм такъв човек, че трудно мога да се огъна. Приех го нормално. Хвана ме яд, защото тези 30 секунди можеха да ми променят живота на 180 градуса.

– Защо не останахте за следващата олимпиада в Сидни, а станахте професионалист?

– През 1997-а играхме на турнир „Странджа“. Станах първи, както и Даниел. Бат’ Геле дойде. Каза ми – честито, печелиш Купа „Странджа“. Но когато обявиха победителя, казаха името на Даниел Петров. Казах си – стига толкоз с аматьорски бокс. Обадих се на Фондю и оттам тръгнах.

– Обявиха ви за предател. Как се почувствахте?

– Тогава професионалният бокс не беше много популярен. Сигурно са си казвали от федерацията, че един от най-добрите боксьори ги напуска. Имаше медийни разправии. Изкараха ме предател, лъжец, крадец. Обясняваха колко пари са инвестирали в мен. Добре, ама и аз съм дал труд.

– Януари 2001-ва печелите европейската титла за професионалисти. Вторият българин след Мартин Кръстев с този трофей. Какво се случи в мача с Анатоли Александров?

– 20 януари, няма да забравя тази дата. Тогава всеки със съпругата празнуваше Нова година по ресторанти. Ядат и пият. Сутринта бягам, а те излизат от ресторанта. Сигурно са си казали – тоя е луд, но знаех, че трябва да съм подготвен. Бях максимално подготвен за титлата. Не очаквах всичко да свърши в първия рунд. Разклатих го с едно ляво кроше, а после го свалих в нокдаун. Последва още едно ляво кроше. Всичко свърши за 20 секунди.

– След този успех заминахте за САЩ. Защо не останахте в Европа?

– Станаха разправии между треньор и мениджър. Бях между чука и наковалнята. Избрах да бъда с моя треньор Мишо Таков. Имам го за втори баща. Отидох в САЩ при Ивайло Гоцев. Нещата не потръгнаха. Загубих първия мач. Не се бях адаптирал да играя с американци. После станах номер едно в ранглистата. Играх с нигериеца Даниел Ата, но никой не ми беше казал, че който бие, ще играе за световната титла. Обясниха ми само, че е 10-рундова среща. Загубих и от него.

– Защо не останахте в САЩ?

– Да не ми се обиди Ивайло Гоцев, но тогава ми даде чек с определена сума. Отидох в банка да го обменя. За късмет жената на гишето беше българка. Тя чук на компютъра и вика – тука е имало пари, но са дръпнати. Чекът е една хартийка и можеш да отидеш в тоалетната. А имах още една седмица преди прибиране. Останах с 200 долара. Обадих се на Ивайло, че нямам стотинка. Той отвърна – аз да не съм благотворително дружество. Една друга българка, която имаше фирма за почистване на апартаменти, чу разговора. Взе телефона да говори с Ивайло. Каза му, че когато се кани европейски гражданин, трябва да му се осигурят храна и джобни. „Ако не му вкарате пари в чека, шефът на ФБР в Лос Анджелис ми е личен приятел“, каза му тя. След два часа парите бяха в чека. Хванах самолета и казах – кракът ми повече няма да стъпи.

Огнян Георгиев, в. „България днес“