Арман Бабикян е роден във Варна през 1967 г. Завършил е Националната гимназия за древни езици и култури и СУ „Св. Климент Охридски“, специалност политология. Радиожурналист, работил за БНР и радио „Свободна Европа“, създател на „Канал Ком“, управител на радио „Атлантик“.

„Министър-председателят държи във феодална зависимост всички етажи на управлението и собствената си партия“

– Г-н Бабикян, живеем във властта на суджука и на филията с мас. Това са ваши думи. Държат ли ни и на къса каишка?
– Да, разбира се, отдавна.
– Как?
– Така, както една тоталитарна държава може да държи гражданите, но с органите на данъчните, на полицията, на прокуратурата, на каквото искате. С всички възможни санкциониращи държавни органи се случва това, което наричаме нашия живот днес.
– Някои казват, че живеем в превзета държава и окупирана страна. Как стигнахме дотук?
– Чрез изначална липса на справедливост. Под липса на справедливост не разбирам Нюрнбергски процес, на който да бъдат осъдени също както фашистите и тези комунисти, които възпроизведоха подобна диктатура. Разбирам достатъчно почтен и обществено-авторитетен орган, който можеше поне да нарече публично кое е доброто и кое злото, за да нямаме угризенията, че продължаваме да размножаваме безнаказано практиките на това, което наричахме тоталитарен режим преди 1989 г. Това не се случи. А след това практиките продължиха и откраднатите средства, и откраднатите масиви с информация започнаха да работят за онези, които го притежават. Ние знаем кои са те.
След това влязохме в мутренските години, в това време хора, отлетели от ДС, реализираха банковата система в частния сектор. След това пък се оказа, че тези банки бяха фалирани. После преживяхме финансовите пирамиди и пак бяха обрани парите на хората. Сетне имахме някаква приватизация. Тя също обра хората. Вижте колко пъти това се случи. Разбира се, бяха обрани и икономическите активи. Да не изброявам мандатите на премиерите от всички цветове, в чийто мандат протече целият този процес, за да стигнем до ден днешен, когато вече няма нужда от наказателни бригади с бухалки и трибуквени имена. Самата държава изпълнява тази функция и този, който оглавява държавата в лицето на министър-председателя, всъщност е босът на тази организация. Той държи във феодална зависимост всички етажи на управлението, както и собствената си партия. Проблемът е, че подобни монархически структури, които завладяват страната, са и самите основни партии и оттам нататък е трудно да се реализира тази свобода, за която споменахте, както и да се реализира силата на справедливостта и демокрацията у нас.
– Започвам да си мисля дали не ни устройва тази ситуация по някакъв начин? Защото си стоим кротко. В България не е имало общонационална стачка от 1989 г. насам за разлика от съседни нам страни, а и от Европа, където хората реагират на всяка несправедливост и на всяко посегателство на социалните им права.
– Абсолютно сте права. Ето дори и в Полша какво се случва от няколко дни. Тук тази чувствителност отсъства, населението бива разделяно абсолютно целенасочено. Елитът в страната не е готов и няма волята да води в качеството си на просветената част народа в различни каузи, включително и в протест срещу отнети права и свободи. Така че това състояние на нещата изглежда ги урежда. Те се чувстват поласкани, както някога ги водеха на лов с Първия или им уреждаха почивки, или им раздаваха апартаменти и всякакви битови благинки. Днес отново всеки един от тях, докоснат незнайно как от съдбата, попадайки във властова позиция, изглежда точно по толкова нелеп начин. Тези, които се осмеляват да направят нещо различно, биват потъпквани с цялата сила на онази машина, която изброих в началото, плюс медиите, които са наречени четвърта власт, но нереализирали се като такава. Ние имахме много по-голяма медийна свобода преди 10-15 години във времената на мутрите, отколкото днес.
– Собствениците на медиите имат интереси…
– Именно, но в цял свят собствениците на медиите имат интереси. Ако имахме журналистическа или хайде комуникационна общност, която държи на стандартите и държи на принципите на демократичната държава, нямаше толкова лесно да могат да бъдат пречупвани съвести. Ние живяхме съвсем наскоро във време, в което хора се самозапалваха. Те не бяха богати или бедни, просто бяха отчаяни докрай или смели докрай. Всеки, който намери начин да събере не левите или десните, а демократите в тази страна, вероятно ще може да поведе промяната. Ние непрекъснато виждаме тесни хора – умни или красиви, които искат само правосъдие, ама земеделието, ама само културата. Не, някой трябва да сложи широката основа, на която да стъпят демократите. Това е онази не много широка, но достатъчно свята повърхност на последното стъпало пред храма „Ал. Невски“, на която стояха и Желю Желев, и Стефан Продев, и Блага Димитрова, и Анжел Вагенщайн. Там ставаше дума за демокрация, а не ставаше дума за ляво или дясно. Днес отново става дума за демокрация, но я няма тази широка повърхност, за да стъпят тези, които разбират проблема на страната ни.
– Струва ми се, че умело ни отвличат вниманието. Вижте колко неща се случиха, откакто дойде правителството на власт. Боршош, НДК, европредседателството, хитлеристките поздрави, Грипен, боя в Асеновград, исканията за отпадане на клас прослужено време, намаляване на плащанията в брой. Всичко това се върти и изсмуква обществената енергия. Едновременно обаче се случват други неща като вдигане цените на тока, парно, газ, задлъжняваме с нови 200 млн., КТБ си виси във въздуха…
– Това е нормална технология, нахранете кучетата, за да не лаят. Поднася ни се тази храна и хората се забавляват или възмущават. Погледнете как изглеждат новинарските емисии от снощи дори. Занимават ни с поредната катастрофа, а такива стават всеки ден. Не го казвам с пренебрежение, но извинявайте, това не е новина, това е ежедневие, а аз говоря за новините в една страна.
Някой трябва да се сети, че тук тези дни беше помощник на държавния секретар на САЩ и проведе разговори с министър-председателя. Някой разбра ли какво са си говорили? Убеден съм, че отговорът е „не“. Разбирате ли, важните теми биват изтиквани, когато властта няма интерес от тях. И понеже държат почти всички медийни лостове, и понеже са наясно, че левицата и десницата – имам предвид хората, които се чувстват такива, биват държани на разстояние един от друг като болни от заразна болест, просто защото те са от различни брегове на разбиранията и гледат изключително страхливо и срамежливо един към друг, властващите са спокойни. Защото, пак казвам, обединение на хората, които мислят демократично, те няма да допуснат. Въпросът е дали хората са склонни да преодолеят себе си и да застанат един до друг, за да върнат нормалността в държавата, а после да си се разделят според разбиранията. В България това е номинирано като грях, по-непростим, отколкото да живеем в мека диктатура. Това е абсурдно.
– Да ви върна към Борисов, който в първите два свои мандата се пробва като отмъстител, строител, обединител. Сега какъв е?
– Сега е външен министър. Сега опитва да бъде нещо средно между Збигнев Бжежински и Николай Младенов. Шегувам се, разбира се. Сега работи външен министър и оправданието е европейското председателство. Разбира се, последната му роля е проблемна, защото от нея, за разлика от предишните няколко, не може да се краде и се налага човек да проявява професионализъм, а той отсъства у министър-председателя. Той е уморен, вече е взел от властта всичко, от което има нужда, и сега работи върху това какво ще остане от него в историята. В момента той работи за биографията си. И в този смисъл е по-мъдър, по-мек, по-сговорчив, той се опитва да се пази от скандалите. Когато някой трябва да отиде на амбразурата, праща Валери Симеонов, Цветан Цветанов и всякакви други свои служители. Той сега играе добрия човек, който си говори с Ердоган, с Меркел и т.н., и много работи за мира в Европа и за председателството. Нормална финална роля за човек, който е консумирал всичко от властта.
– Ако погледнете страницата на парламента, ще видите, че за 3 месеца работа депутатите са приели изменения и допълнения на 6 закона. Сега чакаме европредседателството, а то като свърши, какво ще правим?
– Като свърши то, ще питаме ДПС дали мандатът продължава. Имаше един такъв почин по времето на Живков – обиколки на дипломатическия корпус в България. Идваха чужденците, ние не се излагахме пред тях, плочките бяха оправени, шадраванът се включваше и първенците на града стояха в центъра и посрещаха различни посланици. Горе-долу така изглеждаме и сега при европредседателството. Точно толкова бутафорно, комично и безсмислено, колкото паметникът, който изобразяваше Тодор Колев във филма „Господин за един ден“. Всичко това ще приключи, няма да се изложим вероятно пред чужденците и след това ще видим кой ще управлява България.
– Вие оптимист ли сте?
– Да, оптимист съм, защото песимизмът е стигнал такова ниво, че се налага да очакваме нещо по-добро.

В. Дума