Политиците са като алпинистите – по-лесно им е да се качат на върха, отколкото да слязат от него. Докато пълзят нагоре, очите им са вперени в целта, която ги мобилизира, а тръгнат ли да се спускат – гледат бездната. В началото на август премиерът Бойко Борисов бе склонен да се откаже от премиерския пост, за да утихнат протестите, започнали месец по-рано. Много бързо обаче той се стресна от явилата се пред очите му нова перспектива и се вкопчи в креслото си. Поведението му вече говори, че ще се бори за четвърти мандат, ако се добере до редовните парламентарни избори през март. Трябва да го разберем – той не вижда безопасен изход от Министерския съвет, който му служи за бункер.

В подобно положение бе последният американски посланик  Греъм Мартин в Сайгон (столицата на бившата Република Южен Виетнам). Неговото посолство, което наистина приличаше на бетонна крепост, нямаше централно стълбище, а придвижването ставаше с асансьори, за да може да бъде прекъсната връзката между етажите във всеки момент, ако се появи опасност отвън. Той до последно отказваше да се евакуира преди падането на Сайгон на 30 април 1975 г. и трябваше морски пехотинци да го вземат с хеликоптер от покрива на посолството, като му дадоха последен шанс за безопасно напускане. През 1998 г. сградата на посолството бе разрушена, защото подобен бункер не бе потребен никому, а теренът бе върнат за американско консулство в преименувания Сайгон на град Хошимин, след като обединен Виетнам нормализира дипломатическите си отношения със САЩ.

Ако Борисов не обича историческите паралели,
може да види какво става в днешните Съединени щати. Президентът Доналд Тръмп отказва да повярва, че е изгубил на 3 ноември президентските избори, хвърля обвинения за манипулации и се вкопчва отчаяно в съдилищата да му присъдят служебна победа срещу Джо Байдън. Видимо е ужасен, че трябва да тръгне надолу, защото въпреки благосъстоянието, което отдавна си е осигурил, ще му липсва опиумът на властта, към която се пристрасти.

Щом такава картина се наблюдава в „най-старата съвременна демокрация“, както САЩ обичат да се определят, какво да кажем за една от най-младите, каквато е Молдова? Промосковският президент Игор Додон бе победен на 15 ноември от проевропейската си съперничка Мая Санду с голяма разлика (57,75% на 42,2%) и на другия ден я поздрави с успеха й. Но на същата пресконференция се сепна какво значи това и заяви като Тръмп, че изборите са протекли с много нарушения и ще ги оспори в съда. Той обаче бе сполетян от малшанс, защото час по-късно Кремъл призна победата на Санду и го остави в безтегловност.

В ареала на бившия Съветски съюз отчаяна борба за оцеляване на власт води и беларуският президент Александър Лукашенко. Той се обяви за победител на изборите на 9 август, но му повярва само най-близкото обкръжение, пред което побърза да положи клетва за шести мандат. На избухналите масови протести отговори с полицейско насилие. Това с нищо не допринесе за подобряване на публичния му образ и той продължи да търси резервен изход за оцеляване Лукашенко направи това, което направи и Борисов – предложи да бъде приета нова конституция. Докато бъде изработена, щеше да печели време, но за да се спаси от възмездие, му трябваше още нещо. Предложи го на 16 ноември: Да се превърне от управляващ в церемониален държавен глава, като прехвърли 70%-80% от пълномощията си на парламента и правителството (разбира се, под негов контрол) и така да си осигури поне още 5 години неприкосновеност.

Лукашенко върви в известен смисъл по пътя, от който Борисов вече се е върнал, защото и той е говорел, че би се кандидатирал за президент (например веднага след избирането през 2011 г. на Росен Плевнелиев за президент, когото почукваше по челото на победната пресконференция на ГЕРБ). Но изостави тази опция, защото реалната власт не е в президентството и не би имал сигурност, че като Лукашенко би запазил пълен контрол над парламента и правителството, ако задкулисните му крепители усетят, че се опитва да дезертира.

По-подходящ за него е примерът на бившия хърватски премиер Иво Санадер, който слезе от властта през 2009 г. точно когато Борисов се възкачваше. Половин година по-късно неговата партия загуби и президентските избори, а той се отказа от политиката. Но само след седмица каза, че решението му е било грешно. Това не му помогна, защото ден по-късно бе изключен от партията си Хърватска демократична общност. От този момент започнаха неволите му с правосъдието, което го обяви за издирване заради злоупотреба с власт и корупция. На 10 декември 2010 г. бе арестуван в Залцбург, Австрия, а на 20 ноември 2012 г. получи 10-годишна присъда. Той обжалва и на 30 декември 2019 г. присъдата му бе намалена на 6 години затвор и конфискация на 10 млн. евро. Но на 13 ноември 2020 г. бе осъден на 8 години затвор по друго дело за корупция.

Борисов, като чува, че протестиращите скандират срещу него не само „Оставка!“, но и „Затвор!“, едва ли би избрал доброволно хърватския път. Освен това пред очите му е съдбата и на бившия премиер и президент на Косово Хашим Тачи, който се мислеше за всесилен, а на 5 ноември подаде оставка и влезе в килия в Хага, за да отговаря за криминални деяния и престъпления срещу човечеството. Вярно е, че той бе изправен пред специален международен трибунал, какъвто не съществува за България, но факт е, че задграничната солидарност с него бързо изстина и никой не му се притече на помощ.

Какво остава на българския премиер?

Трябва да се обърне към руския опит, както България следваше съветския пример за преход от социализъм към пазарна демокрация. На 5 ноември в Държавната Дума (долната камара на парламента) бе внесен законопроект за пълна недосегаемост на президента както за престъпления, извършени по време на мандата му, така също преди това и след него. Президентът и досега се ползва с неприкосновеност, защото след изтичане на мандата си има право да стане пожизнен сенатор (член на горната камара – Съвета на федерацията), но двойната защита е по-надеждна. След 20 години на власт президентът Владимир Путин си осигури чрез промяна на конституцията тази година възможност да се кандидатира за още два мандата и не бърза да си тръгне. Ако законопроектът мине, ще гарантира неприкосновеност най-напред на Дмитрий Медведев, който изкара един междинен мандат между два на Путин. Но днешният стопанин на Кремъл помни с каква заръка му предаде властта неговият предшественик Борис Елцин, който лично го посочи за свой наследник – да му гарантира пълна неприкосновеност до живот както на него, така и на семейството му.

Ето това трябва да свърши българското Народно събрание до наближаващите избори.

Светослав Терзиев, „Сега“