Означава ли това безпрецедентно оцеляване, че начело на държавата ни стои непоколебим титан, способен да се справи с какви ли не предизвикателства? Означава ли то, че ние като нация не разполагаме с нищо по-добро, което да ни управлява? И означава ли това оцеляване, че Борисов е незаменим?

Оцеляването на Борисов по никакъв начин не беше героично, той оцеля така, както оцеляват плевелите и някои болести – загнездват се и няма изкореняване. Борисов оцеля грозно: с раздаване на пари, криейки се зад собствените си внучета и избягвайки парламента, както и центъра на София. Оцеля не като държавник, а като шумкар.

Най-важното: Борисов оцеля в контекст. И това е зададеният от самия него и управлението му контекст. Борисов оцеля като лидер на една нация, която в резултат на зловредното му въздействие вече десет години губи своите етични, нравствени, социални и морални ориентири.

Ако имаше морал, Борисов щеше да подаде оставка. Но, той няма. Ако към днешна дата ние, като нация, имахме по-висок базов морал, щяхме да сме го свалили от власт и да сме го запратили в миналото.

Една от най-големите щети, които Борисов нанесе (прави го по време на цялото си управление, но през последната година беше особено агресивен в това поле) е върху колективната ни ценностна система. Нейното ремонтиране и възстановяване ще бъде много по-трудно от това да асфалтираш път, или пък да нахвърляш едни тръби и да им викаш „интерконектор“.

Борисов удивително ми напомня на Царя от „Цар Плъх“ на Джеймс Клавел. В един извратен свят, свят на военнопленници, в който болестите върлуват и човешкото достойноство е в клоаката, а отвсякъде вони на опасност и безнадеждност, Царя е Цар. Но, когато войната свърши и нормалността се зададе зад ъгъла, Царя е нищо – той отново е онова просто момче от американската Банкя, от когото вече всеки извръща поглед. И никакъв герой от войната не е. Нищо, че и той е бил военнопленник.

Facebook, Мартин Димитров