И политиката, колкото понякога да изглежда хаотична (а в България то си е традиция), има своите правила и логика. Едно от тях е свързано със съдбата на участниците в нея (партиите), която подозрително много прилича на тази на биологичния организъм. А именно – когато е здрав и във форма, и работата му спори. И обратно – заболее ли, и всичко друго му тръгва на терсене.

Струва ми се, че нещо подобно се случи и с БСП в последната една година. До президентските избори от ноември тя изглеждаше не само във все по-добра кондиция, но и със светли перспективи пред себе си, и особено пред надъханото й с амбиции ново ръководство. Изглежда обаче, че след това то прихвана онази опасна болест, която любимият му товарищ Сталин наричаше „главозамайване от успехите”.

Г-жа Нинова погрешно си въобрази, че победата на ген. Радев е едва ли не неин личен триумф. И че ако половината от избирателите му (членове и симпатизанти на БСП) са гласували по партийна повеля, останалата половина дадоха своя вот не толкова „за”, колкото „против”.

При това не срещу кандидатурата на г-жа Цачева. А по-скоро против „суджука от Добрич”, деребея от Септември, приватизаторката на детската градина от Перник и т.н. За тях това олицетворяваше какво означава „ГЕРБ на местно равнище” и чрез гласа си те изразиха тъкмо протеста си спрямо подобни явления.

Очевидно обаче г-жа Нинова не пожела да вдене смисъла на този факт. Обратно, тя се опита да възседне победата на генерала и да я превърне в средство за трансформацията на БСП в „Нинова ЕООД”.

И новият, взел се за едноличен собственик на дружеството, запретна ръкави. Естествено, пак по сталински, първо натири от ръководството на партията „врага с партиен билет”, т.е. онези, които реално изнесоха през 90-те години битката за оцеляването й. И то под абсурдния претекст за внасяне на „мандатност” за депутатите.

Ами грешка! Даже две. От една страна, в демократичния свят липсва подобна традиция. Обратно – там е прието да се смята, че „депутатското дълголетие” е олицетворение на все по-богат парламентарен опит, а следователно – и на все по-качествена законотворческа дейност.

А от друга страна, налагайки мандатността, новото ръководство на БСП сякаш негласно потвърждава широко разпространеното сред обществото убеждение за „оялите” се депутати и чакащите за „назначаването” им на този пост гладни послушковци. Готови за сляпо подчинение на едноличния собственик, ако той ги удостои с благоволението си.

Не се наемам да твърдя, че това също допринесе БСП да не спечели парламентарните избори от март т.г. (не казвам и че ги загуби). В замяна обаче твърдя, че грешките й не спряха и след тях.

Те започнаха още с отказа на г-жа Нинова да приеме офертата на г-н Борисов за поста председател на Народното събрание. Нека не ме подозират, че съм пламенен привърженик на т.нар. голяма коалиция.

Но според чл. 1 от Конституцията ние не сме просто парламентарна република, а република с парламентарно управление, което е доста по-различно. Сиреч от премиер, президент и председател на Народното събрание той би трябвало да е пръв сред равните.

Г-жа Нинова обаче отказа. И предпочете да оглави една безсилна, но в замяна на това – понякога креслива, а понякога и просто безсилно мрънкаща опозиция. С което я сведе до равнището на обикновена махленска клюкарка и скандалджийка. И закономерно дойдоха и законодателните кьорфишеци на партията й.

Къде изчезна, например, шумно прогласеният в края на миналата парламентарна сесия законопроект за нов изборен кодекс? Ами явно се е загубил някъде по пътя между „Позитано“ 20 и парламента, понеже блестеше с отсъствието си и в словото й в началото на тази.

И знам защо – просто защото беше несръчен препис на стария закон за изборите за Велико народно събрание от 1990 г. Но тържествено обявен за въвеждане на „смесена избирателна система”. Която иначе и в теорията, и в практиката отдавна е известна просто като МКС (механично комбинирана система).

Ами проектозаконът за „защита на родното производство”? Пак кьорфишек – то не става с чисто административното задължаване на търговските вериги да продават поне 50% български стоки, а с много по-сериозни мерки. Които започват от митниците, минават през НАП и стигат до изграждането на стокови борси за местно производство. Ама не – по-важното е да се вдига шум в системата…

Аналогичен е случаят и с прословутия проект на БСП за антикорупционен закон. Защото големият проблем не е кой да назначава главния борец срещу корупцията, а кой да има правото да назначи поредната орда държавни чиновници в поредната агенция, на които пак да плащаме заплатите ние, клетите данъкоплатци.

А иначе БСП се обявява за „алтернатива за България”. И ако приемем, че в момента има дясно управление, логично би било „алтернативата му” да е лява, нали?

Лявото обаче, пак според теорията и практиката, означава, на първо място, две неща – прогресивно-подоходен вместо плосък данък и диференцирана ставка на ДДС. Аз поне, колкото и внимателно да се ослушвам, не чух в думите на г-жа Нинова нищо подобно.

Както, не знам защо, не чух и някаква официална позиция на БСП по темата за „Русия като главна заплаха за националната ни сигурност”. Доколкото се простират географските ми познания, нямаме обща граница с нея (освен Черно море, ако го приемем за такава). Което означава и мълчаливо съгласие с тезата на г-н Борисов, че защото сме член на НАТО, руските ракети ни дебнат във всеки един момент…

И какво в последна сметка излиза? Ми поне две неща. Първото е, че зараждащата се вътрешнопартийна опозиция срещу „Нинова ЕООД” май ще се окаже права в критиките си за законодателната и като цяло – политическа импотентност на партията. И второ, че наистина става дума не за автентична „лява алтернатива за България”, а за поредното ляво менте…

Драгомир Драганов