Какви Западни Балкани? Премиерът Бойко Борисов си има друг приоритет в българското председателство на Съвета на ЕС. Неудобно е какво се върти в главата му, но вече няма време да го крие, защото срокът изтича. Затова му личи. Всеки трябва да признае, че по-голям от него в България няма. И президентът Румен Радев трябва да му отстъпи върховенството, а не да го провокира, че за разлика от него, си няма началник. Бойко е на европейския връх, а над върха е само небе, т.е. Началника.

Себелюбието на българския премиер прескочи националните граници и се разля на международен терен. Вече не му е достатъчно да получава похвали и прегръдки в чужбина. Трябва да е сигурен, че навън никой не би приел други кумири от България освен него. Затова съзнателно саботира международната дейност на държавния глава, който по конституция „олицетворява единството на нацията и представлява Република България в международните отношения“.

Когато Румен Радев се отправи на първо посещение в Русия на 21 май, Борисов не позволи да го придружи дори заместник-министър. Замисълът му бе да покаже на руснаците, че с него няма смисъл да преговарят, щом правителството не стои зад гърба му. Така и стана. Москва каза: „Да дойде Борисов!“, и той се яви седмица по-късно, придружен от трима министри и един вицепремиер. Тъй като нямаше нищо подготвено за преговори между делегации, посещението стана еднодневно и всички се прибраха смутено, без да обяснят какво ги накара да съкратят гостуването си. После Борисов се оплака в парламента, че отишъл да види какво е трасирал в Москва президентът Радев, но той не бил трасирал нищо. Премиерът сякаш забрави, че конституцията вменява на правителството да „ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната“. Получи се точно като в пословицата „Каквото повикало – такова се обадило“. Борисов отиде в Москва само колкото да се увери, че е сложил крак на Радев, но по този начин препъна и себе си.

Още по-видима бе неспортменската игра на Борисов

срещу Радев миналата седмица, когато на посещение дойде македонският президент Георге Иванов. От визитата не се очакваше нищо друго, освен всички да се придържат към международния протокол, защото така е прието между цивилизованите държави. Да поканиш президента на съседна държава не означава непременно да искаш нещо от него, а може просто да е проява на добра воля към неговия народ, който го е избрал. По дипломатическо старшинство държавният глава стои по-високо от министър-председателя. Дори когато е в чужбина, гостуващият президент приема местния премиер, а не се среща с него, защото срещата означава равенство в ранговете. Нормално беше Георге Иванов да приеме Борисов, но нашият му направи фасон. Нацупи се, че с такъв няма за какво да разговаря, и дори забрани на външния си министър Екатерина Захариева да му изрази протоколно уважение, въпреки че тя се готвеше на другия ден да гостува в Македония. Фактически Борисов бойкотира посещение на най-високо равнище само колкото да натрие носа на президента Радев.

Твърдението, че не е искал да се види с Георге Иванов, защото предния ден той изгонил премиера си Зоран Заев заради споразумението му с Гърция за името Северна Македония, бе повече от неубедително по две причини. Първата е протоколна, а както казват дипломатите: „Протоколът задължава“. Поканата на президента Радев бе от февруари и месеци бе текла подготовка със знанието на правителството. Не е редно в последния момент посещението фактически да бъде обявено за отменено не от президента, а от премиера. Втората причина е политическа. Борисов се оправда, че отказал да се види с Георге Иванов, за да не изглежда, че се намесва на негова страна в спора му с премиера Заев. В действителност Борисов се намеси във вътрешния македонски спор именно чрез отказа си да покаже протоколно уважение към чуждия държавен глава. Нищо не го ангажираше да изразява подкрепа на неговите възгледи. Можеше просто да покаже добро възпитание. А що се отнася до евентуалното съдържание на разговорите, България можеше да прояви конструктивна роля и доброжелателство към Македония, като просто потвърди своята позиция за ненамеса и за подкрепа на нейните евроатлантически амбиции. Борисов обаче косвено хлътна в спора за нейното име, който по принцип не е български.

Премиерът едва ли има някакви лични причини да дразни Румен Радев.

Неуважението му към президентската институция като протоколно по-високостояща е известно отпреди сегашния държавен глава. То се прояви дори когато Борисов постави на този пост като кандидат от своята партия ГЕРБ Росен Плевнелиев, когото демонстративно почукваше по главата. Просто на премиера му е трудно да си криви врата нагоре, освен когато няма как да не признае старшинство на „големите началници“ в Европа и света. Виждайки къде го сърби, Радев подхвърли уж безадресно преди две седмици: „За разлика от други, аз нямам началници нито в България, нито в чужбина“.

По спазването на добър тон бившият военен определено показва по-строга дисциплина от бившия полицейски началник, макар че и двамата са се издигнали в професиите си до генералско равнище. Пред чужденци Радев не си позволява словесни изстрели към Борисов и правителството му. В такива моменти той е склонен да го похвали, макар че дни преди това може да го е критикувал за същото. На конференцията на комисиите по европейски въпроси на парламентите на държавите членки на ЕС той заяви в понеделник: „Българското правителство показа кураж, като избра много трудна тема (Западните Балкани – бел. ред.). Регионът е много крехък – няма гаранции за успех въобще. Но някой трябваше да поеме отговорността и да посочи проблемите, както и да започне дискусии и да предприеме действия“.

А две седмици по-рано в интервю за БТА (т.е. за вътрешно ползване) той твърдеше: има „разминаване между фанфарния тон и реалните резултати, които преминаха изцяло в сферата на обещанията“. По думите му страните от Западните Балкани не са получили ясна перспектива за присъединяване, но за сметка на това вниманието на правителството е било насочено към фотосесия от посрещания, изпращания, колко европейски лидери ще седнат на една маса и много важно – как точно ще се ръкуват, и което се превръща едва ли не в основен критерий за успеха на председателството. Промяната на тона едва ли се дължеше само на доброто настроение на рождения му ден, когато навърши 55 години.

И Радев, и Борисов навлязоха еднакво неподготвени в голямата политика. Но докато президентът е в началото на мандата си и показва желание да се учи, премиерът кара трети мандат и смята за обидно да го поучават. За Борисов е късно да се променя. Може само да се очаква, че председателството на Съвета на ЕС ще му липсва, щом свърши в края на юни. Най-вероятно той ще продължи да си търси международни изяви, но по-хаотично, защото Еврокомисията няма да е край него да му подсказва дневния ред. Утешителното е, че връщането му край фикуса на срещите на високо равнище на ЕС ще стане постепенно, а не още на другия ден.

Светослав Терзиев