Да се предрича краят на една политическа сила е несигурна работа. В хаотичната българска политика дори стремглаво западащи формации – като БСП например, продължават да намират място в парламента. А щом си вътре, положението не изглежда толкова лошо, или поне не критично, дори с всеки избор да губиш хиляди и хиляди избиратели.

Горе-долу така стоят нещата с „Демократична България“ (ДБ). Коалицията се роди през 2018 г., когато заедно се събраха ДСБ, „Да, България“ (ДаБГ) и „Зелено движение“. Това беше поредното пренареждане на градската десница, която по онова време отчаяно се опитваше да се измъкне изпод руините на бившия Реформаторски блок, съюзникът на ГЕРБ в кабинета „Борисов 2“. За танца си с Борисов десните платиха с поредното си разцепление. СДС влезе трайно в орбитата на ГЕРБ. А ДСБ, след като неуспешно се пробва със собствена коалиция (“Нова република”), се прилепи към новата партия ДаБГ, оглавявана от Христо Иванов.

Още от самото начало тъмносините и хората на Иванов не се харесваха особено.  Първо, имаше сериозно идеологическа разлика – ДСБ от самото си основаване се водеше консервативна партия, а учредителите на ДаБГ се обявяваха за либерали. В наши дни, когато се правят безогледни коалиции, това може да изглежда смешно, но специално тъмносините гледаха много сериозно на идеологическата си идентичност. Те обаче имаха по-сериозна причина да се дразнят от ДаБГ. Тогавашният водач на ДСБ Радан Кънев (сега евродепутат от ДБ) предложи предизборна коалиция на Христо Иванов за предсрочния парламентарен вот през март 2017 г. Иванов обаче му отказа с мотива, че се обръща към по-широк кръг от избиратели от онези, които гласуваха за Реформаторския блок. Накрая ДСБ се яви с коалицията „Нова република“, а ДаБГ се събра с либералната партия ДЕОС и със „Зелено движение“.

И двата коалиционни формата зрелищно се провалиха, а заедно можеха да влязат в парламента.

Когато проумяха, че поотделно нищо няма да свършат, тогава се роди ДБ. Коалицията изживя кратък период на възход през 2021 г., когато партиите на статуквото бяха в отстъпление. Кулминацията дойде на вота през юли с.г., когато десницата получи 345 хиляди гласа и даже изпревари ДПС. Водачите й се замаяха от успеха, започнаха да се виждат като новия балансьор в парламента, който ще аранжира мнозинства и управленски коалиции. Тогава дойде погромът. На изборите през ноември 2021 г. ДБ падна до 167 хиляди гласа. Само за няколко месеца близо 200 хиляди избиратели бяха изоставили коалицията. Всички знаем защо – появи се „Продължаваме промяната“ (ПП) на Асен Василев и Кирил Петков. Почти година по-късно – на вота през октомври 2022 г. ДБ надигна мъничко глава и го докара до 186 хиляди гласа. Не е кой знае какво, нали? Но десните поне можеха да се утешават, че са го добутали до парламента, макар и едва като шеста по големина политическа сила.

И не изглежда, че това положение ще се промени. Доскоро ДБ нямаше с кого да се конкурира в своята ниша. Имаше вота на солиден дял от гласоподавателите в София, Пловдив и Варна – хора, на които герберите бяха страшно противни, и гласуваха за десните политици дори да не ги харесваха. ПП обаче се оказа страшен противник, много по-опасен, отколкото Борисов, защото с лекота привлече същите тези избиратели, на които ДБ разчита. Кадрите на ПП изглеждат по-млади, по-жизнени и по-пробивни в сравнение с хората на ДБ, които отгоре на всичко носят и багажа на миналите си отношения с ГЕРБ. А това е петно, което десните не могат да изчистят, колкото и демагогски да обясняват, че хем са били съюзници на Борисов, хем някак са се борели с неговия „корупционен модел“.

За капак неособено стабилната конструкция на ДБ лека-полека започва да рухва отвътре. И не само в коалицията, а и вътре в самите партии, които съставят тази коалиция. Тези неща се случват паралелно и това не е случайно, защото коренът на проблема е в зачатието на ДБ преди 4 години, което стана по конюнктурни политически съображения, а не заради идейна близост.

След катастрофата от ноември м.г. водачите на ДаБГ и ДСБ подадоха оставки. И в двете формации имаше брожения, започнали още преди вота. Голям шум вдигна например столичният общински съветник Методи Лалов, който обвини Христо Иванов, че заедно с няколко приближени реди на тъмно изборните листи. Оставките се оказаха чисто символични – в рамките на две седмици през януари и февруари 2022 г. както Иванов, така и водачът на ДСБ Атанас Атанасов бяха преизбрани на постовете си. В ДаБГ даже не се намери човек, който поне формално да конкурира Иванов.

При ДСБ нещата стояха по друг начин

Негодуванието срещу Атанасов беше силно и той едва успя да победи ексдепутата от ДБ Цецка Бачкова, която се бореше с него за лидерското място. Форумът, на който двамата се сблъскаха, буквално се раздра от жестоки скандали между тъмносините, много от които очевидно не харесваха досегашния курс на партията си. Отгоре на всичко, буквално няколко дни след преизбирането на Атанасов, младежкият клуб на ДСБ се саморазпусна. „Не можете да си представите колко е трудно да обясниш на някого на възраст под 30 години кой е Атанас Атанасов. Почти толкова трудно, колкото да накарате Атанас Атанасов да говори с някого, който е под 30-годишна възраст“, иронично коментираха младите партийния си водач, който е в политиката толкова отдавна, че лично работеше с експремиера Иван Костов. Трусовете в ДСБ започнаха наново след вота през октомври т.г., като сред напусналите беше и споменатата Бачкова, силният конкурент на Атанасов.

Нещо по-съществено от личните съперничества и възрастта на Атанасов обаче гневи тъмносините. И това беше (и продължава да бъде) отношенията им с ДаБГ. В прощалното си отворено писмо младежите от ДСБ се оплакаха колко им е трудно да накарат обществеността да разграничи партията им от формацията на Христо Иванов. А Цецка Бачкова нападна партийния си шеф, че е превърнал ДСБ в „маргинализиран придатък и удобна патерица на по-амбициозни политически сили, за жалост дори неотговарящи на идеологията и принципите, зад които аз твърдо още стоя“. И тук става въпрос за ДаБГ. Още докато се бореше за лидерския пост, Бачкова открито заяви, че с този съюз тъмносинята партия се обезличава, като се отказва от собствените си позиции, за да угоди на партньора си.

Което е вярно, вярно е – избирателите въобще не отличават партията, създадена някога от Иван Костов.

Публичното присъствие на Христо Иванов и неговите сподвижници (като Ивайло Мирчев, Антоанета Цонева) е далеч по-видимо и по-запомнящо се. Някой да забелязва хората на ДСБ в медиите? Някой въобще разпознава ли ги? Това се оказва трудно даже за политическите им противници – Бойко Борисов например редовно говори за ДаБГ вместо за ДБ. Така на практика излиза, че гръбнакът на дясната коалиция е партията на Иванов. Може би вождът на герберите го прави нарочно, за да посее допълнителни раздори между десните. Ако е така, определено успява, защото почвата за разцепление, особено където виреят тъмносините, е особено плодородна.

И не е случайно, че напрежението избива преди следващите избори. Мегдан за нова политическа сила вдясно няма – с ДБ и ПП там вече е страшно тясно. В момента обаче, при свръхниска избирателна активност и раздробени електорати, дори незначителен брой гласове могат да предрешат бъдещето на една политическа сила. Трусовете в/между партиите в ДБ (стимулирани от противниците им) могат критично да отслабят дясната коалиция – не толкова, че да изпадне от Народното събрание, но достатъчно, за да се превърне в маргинална формация с пренебрежима тежест в българската политика.

Людмил Илиев, Сега