В Аулата на Софийския университет се проведоха дебати относно Истанбулската конвенция, превенцията и борбата с насилието над жени и домашното насилие. Организацията беше дело на председателя на Народното събрание г-жа Цвета Караянчева. Участваха представители на институциите, вероизповеданията, неправителствени организации и общественици. Присъствах на първите 40 минути на дебатите. Изказванията на г-жа Цецка Цачева и г-жа Мая Манолова не ни изненадаха с нищо. Изненада за мен бе не позицията на Светия Синод, тя бе публикувана няколко дни по-рано, а бурните овации и ставане на крака, с които бе посрещната от половината зала.  Най-интересна бе обаче речта на г-жа Ема Хопкинс, посланик на Великобритания у нас. Елегантното и делово излъчване ми направи дълбоко впечатление, особено на фона на някои от предходните изказвания. Винаги е трудно да се разбере какво казват дипломатите. Много важно е да разберем какво казват, какво не казват и какво показват.

Какво ни каза г-жа Хопкинс: “Учудвам се, че въпросът за защитата на жените въобще се подлага на дискусия!”

Представянето на дискусията около Конвенцията, като това дали да защитим или не българските жени от насилие, е трудно поправим удар върху нашето международно реноме. През последните седмици съм свидетел на активните опити на противниците на ратификацията на Конвенцията да покажат, че защитата на жените е тема, която не подлежи на коментар и трябва да се случи в най-бързи темпове, както и че дискусията трябва да се води около включването на термина “джендър” в нашето право. За жалост, всеки опит дискусията да се сведе до основния проблем – налагането на джендър идеологията, бива саботирано от поддръжниците на ратификацията на Конвенцията. Фактът, че защитата на жените се обвързва с приемането на Конвенцията, повдига един много важен въпрос: Докога обществата ще държат защитата на жените заложник на джендър идеологията?

“Обединеното кралство е участвало в създаването на кризисен център за жени…”

Един дипломат никога няма да каже в прав текст, че не сме си свършили работата. Но за мен това беше точно такава констатация – не сме си свършили работата. Така е. В България няма достатъчно места в защитените жилища. И в законодателството не сме направили достатъчно. Законът за защита от домашното насилие не е променян от 3 юли 2015 година. От 2015 г. досега министри на правосъдието са г-жа Цецка Цачева и г-жа Екатерина Захариева. Щом насилените жени са важни за тях, какви законодателни промени са направили в този период?

“В Обединеното кралство не се обсъжда дали да ратифицираме Конвенцията. Първо привеждаме нашето законодателство в съответствие с всички членове на конвенцията и след това ратифицираме”. В прав текст това звучи така: ако приемате международните си задължения сериозно, ратифицирайте Конвенцията едва тогава, когато сте напълно уверени, че вашето законодателство е в съответствие с Конвенцията. И наистина, ако послушаме страната с най-добрата и ефективна правна система в света, цялото напрежение ще спадне. Обществото ще може внимателно да прецени какви са последиците за всички нас. Няма ли да е необходимо да уточним, че в паспортите ще се нанася само биологичния пол, а не социалния пол? Че “джендър” е социална роля и не е нова/конкурентна дефиниция за мъж и жена?

Какво не ни каза г-жа Хопкинс:

Въпреки еднозначния ангажимент и призива да защитим жените, тя не ни призова да ратифицираме Конвенцията. Очевидно е, че за Обединеното кралство и за г-жа Хопкинс защитата на жените и ратифицирането на Истанбулската конвенция не са свързани неща. И защо да са? Нали Конвенцията действа чрез местното законодателство? Тоест и само с промени в закона можем да постигнем същия ефект.

Какво ни показа посланикът на Великобритания:

Г-жа Хопкинс накара всички, които присъстваха на изказването й, да се вслушат в него. Направи така, че мнението на Обединеното кралство да бъде чуто и респектирано дори и по един маловажен за тях повод – дали България ще приеме джендър идеологията или не. Тя умело използва момента да повиши реномето на Обединеното кралство както сред поддръжниците, така и сред противниците на Конвенцията. Очевидно поканена да призове за ратификацията на Истанбулската конвенция, тя направи единствено това, за което е изпратена да работи – за интересите на Обединеното кралство.

В този момент можем да се спуснем в безкрайни тиради за нивото на нашите политици, но според мен не трябва да губим фокус върху най-важния въпрос:

Докога ще държим защитата на жените заложник на джендър идеологията?

* Докога ще се злоупотребява с нашето търпение? (Цицерон) – бел. ред.