Партията е монолитна и единна. Толкова често хората на ДПС повтарят тази фраза, че спокойно биха могли да я приемат за официално мото. И защо не, след като определени медии и самозвани анализатори увековечават десетилетия наред митологичната представа за догановата партия като сплотено войнство, неподатливо на политическата корозия, която разяжда мнозина нейни опоненти.

Истината, разбира се, е съвсем друга. За да я видим, не е необходимо да се връщаме към големите катаклизми, през които е минало движението. Като изгонването на бившия му лидер Лютви Местан в края на 2015 г., например, след когото дезертира немалка част от партийния елит и електорат. Достатъчно е да се вгледаме какво се случва на ниските нива – в малките общини, дори и в селата, където ДПС има ярко присъствие. Именно там най-ясно се забелязва колко крехък е партийният организъм. Както и лекотата, с която довчера верни партийци са готови да се опълчат срещу централното ръководство, ако нещо не им отърва.

Съвсем пресен е примерът с трусовете в структурите на ДПС в Хитрино. В началото на юни т.г. кметът на общината Нуридин Исмаил подаде оставка от партийните си постове, включително от Централния съвет на движението. Това стана, след като лидерът Мустафа Карадайъ лично му потърси сметка за лошите изборни резултати спрямо ГЕРБ. Няколко дни по-късно Исмаил беше изключен от партията с обяснението, че харчел непрозрачно парите, отпуснати за възстановяването на опустошеното от миналогодишния взрив село. Намесени бяха и политически мотиви. „За какво му е да бъде в ДПС, след като работи за Борисов“, коментираха под сурдинка депутати от движението. Изключването въобще не стресна кмета, който директно обвини бившите си съпартийци, че искали да му дърпат конците.

„Те искат да имат в регионите послушковци

Няма да ги питаш защо филанкишията е водач. Ще мълчиш и идват изборите – организираш ги хората, гласуват, за да може те да са добре в следващите 4 години“, язвително описа положението Исмаил. И съвсем спокойно продължи да седи в кметския стол, колкото и огън и жупел да изливаше ръководството срещу него.

Скандалът бързо стихна и цялата история скоро се забрави. До началото на декември, когато общинската структура на движението внезапно обяви, че напуска редиците му и се саморазпуска. Причината – авторитарният подход на централата в София, която не се съобразявала с мнението на членската маса. От ДПС обявиха, че Исмаил е натиснал партийците да се отцепят. „Още преди дни хората са получили бланки с ултиматум – или напускате, или оставате без хляб“, драматично разказа шуменският депутат Хамид Хамид.

Историята придоби комичен оттенък, когато зам.-шефът на парламента от ДПС Нигяр Джафер на свой ред обвини кмета на Хитрино в авторитаризъм, тъй като в ръцете му се „преплита политическа, административна и икономическа власт“. Накрая депесарите решиха, че ще е най-добре да се правят, че нищо особено не се е случило, защото „организацията продължава да работи“, както успокоително се изрази Джафер. А Исмаил доволно констатира, че хората са на негова страна, и почна да мисли как да се яви на предстоящите местни избори без ДПС. Варианти ще се намерят – ДОСТ на Лютви Местан, НПСД на Касим Дал, току-виж и някоя дясна формация се навила да подкрепи кандидатурата му в името на междуетническата толерантност. Може и ГЕРБ да застане зад него – след експлозията Бойко Борисов топло го прегръщаше и го наричаше свой брат.

Забележителното в този случай е колко лесно цялата местна организация се раздели с партията. Както и безсилието на централното ръководство да върне стадото обратно в кошарата.

Изглежда местният водач се оказва с по-голяма тежест, отколкото големците в София и дори вожда в Боянските сараи. Така излизат нещата – решава някой местен кадър на ДПС, че партията много му се бърка, напуска (или го изгонват, ако прекалено много се инати, а не се подчинява), а структурата и повечето й членове – подир него. От централата реват, че заплашвал хората да им вземе хляба. Какво обаче означава това, ако е вярно? Че не движението държи хляба и ножа, а назначените от него шефове по места. А в много случаи те дори не са и назначени, а просто приобщени. Как иначе биха си позволили такива като Исмаил да се държат така независимо?

А хора като него има много в редиците на ДПС. И движението редовно си има проблеми с тях. В предния парламент изключи двама депутати – Муса Палев и Гюнай Хюсмен. Вината им беше, че не изпълниха партийната повеля да не играят в своя полза на изборите с преференции. Палев не се подчини и взе депутатското място на своя отколешен противник в Пиринско – бившия кмет на Гърмен Ахмед Башев, един от любимците на Доган. А Хюсмен измести Нигяр Джафер. Както се очакваше, ГЕРБ прие двамата отлъчени с отворени обятия (Хюсмен даже беше определен от кабинета „Борисов 3“ за областен управител на Разград).

Историята се повтори и в действащото Народно събрание. Още в началото на мандата партията изхвърли своя депутат Ангел Исаев, който набра достатъчно гласове, за да пререди в бургаската листа „емблематичния за ДПС“ (както го ласкаят местни медии) Дурхан Мустафа. „Хората не искат Мустафа да е депутат“, отсече Исаев. И без колебание се приобщи към ГЕРБ и „Обединени патриоти“. Стои си в парламента, без да му пука, и неотклонно гласува за управляващите. А движението гледа безпомощно и си трае.

Толкова за „монолитното“ ДПС. Партията не е нито единна, нито стабилна. Просто много умело гради такъв имидж сред публиката и медиите. А когато се случи нещо, което руши този образ, гледа да направи каквото е възможно, за да не се вдига прекалено много шум. Тактиката е добра, но няма да издържи, ако обществеността е по-внимателна, а журналистите по-критични. Тогава ясно ще се види, че ДПС е партия като всяка друга в България.

Людмил Илиев