Извинявайте, ама ДПС участва ли на местните избори? Въпросът е резонен, защото тишината, която заобикаля движението след вота, е просто изумителна на фона на шумотевицата около останалите политически сили. Рояци от анализатори закръжиха около ГЕРБ, развълнувани за съдбата на управляващата партия – отстъпва ли, пропука ли се, запада ли. Градската десница с нейните (мижави) успехи се окъпа в толкова внимание, колкото не е получавала от разпадането на Реформаторския блок насам. Да не говорим за БСП, която даде обилна храна за коментари с обичайните за левицата следизборни интриги и крамоли. Само партията на Ахмед Доган се губи от публичното внимание.

А може би наблюдателите просто се чувстват прекалено несигурни какво се случва с ДПС, за да се ангажират с нещо повече от бегъл коментар. През последните години изборните му резултати оборват традиционното схващане, че става въпрос за партия, чийто електорат е стабилен числено, а териториално е съсредоточен в районите на страната, където преобладават турците и българите -мюсюлмани. Първо, броят на гласоподавателите му устойчиво спада. На предсрочните избори през 2014 г. движението събра 487 134 гласа, които намаляха до 315 976 на следващия парламентарен вот през 2017 г. Преди 5 години кандидатите му за евродепутати получиха подкрепата на 386 725 избиратели. Тази година бяха 323 510. Второ, партията отбелязва нетипични успехи в райони, където турците и българите мюсюлмани са малко, ако въобще ги има – например в Северозападна България.

На местни избори политическият успех се измерва с броя на превзетите общини

ДПС се представи достатъчно добре, за да може партийният лидер Мустафа Карадайъ да декларира: „Решението на нашия Централен съвет, че на тези местни избори ние ще си запазим влиянието в местната власт и там, където можем, ще увеличим присъствието си, вече е факт. Присъствието на ДПС в местната власт категорично е увеличено. Нещо повече – географията е разширена.“ По думите му движението си е върнало Джебел, Гърмен и Исперих, за първи път е спечелило в Павел баня, Ветово и Маджарово, а в коалиция с други политически сили е взело властта в Девин, Гълъбово, Гурково, Димово и Белоградчик. В същото време призна: „Загубихме община Сунгурларе, където кметът беше от ДПС. Не успяхме да си върнем Хитрино, Никола Козлево и Дулово. Имаме още несвършена работа.“ Отчетът му може да се обобщи така – напреднахме, ала с малко.

Повечето общини, които Карадайъ споменава, имат смесено население. Затова и прави впечатление присъствието на такива в доклада му, в които традиционните за движението избиратели почти липсват. Като Белоградчик, където етническите турци се броят буквално на пръстите на едната ръка, ако се вярва на националната статистика. Или Димово, където такива въобще няма. Това са примери за прословутото „разширяване на географията”, което партийният лидер с гордост сочеше – навлизането на ДПС в общините на Северозапада, където етническите българи са мнозинство.

Подобни пробиви в региона не са прецедент за партията на почетния председател Доган. На парламентарните избори през 2014 г. ДПС спечели депутатски мандати във Видин, Враца и Монтана. На местния вот година по-късно успя да прокара двама свои кметове в Монтанско и общински съветници в Лом. На евроизборите през 2019 г. партията беше трета политическа сила в Северозапада, като в Монтана не й стигнаха 2%, за да изпревари БСП и да заеме второто място. В някои общини тогава – като Димово и Грамада, ДПС дори стана водещата формация.

Това развитие повдига няколко въпроса. Първо: откъде идват гласовете за ДПС?

Обяснението, което повечето политици и анализатори лансират, е, че движението търси и печели подкрепата на ромите – къде с пари, къде с натиск. Това отчасти е вярно – за разлика от турците и българите мюсюлмани, които живеят в компактни общности в определени райони, ромите са разпръснати из цялата страна. Това позволява на партия като ДПС да си осигури потенциални избиратели в населени места, където обичайният й електорат отсъства.

Ромите обаче си остават малцинство – някъде може да са 5-10 процента, а другаде дори 20 процента от населението. Това е достатъчно, за да бъдат спечелени няколко общински съветници или да бъде подпрян кандидат-кмет, нуждаещ се от гласове. Но не стига, за да избере движението кмет със собствени сили. Необходими са гласовете и на етническите българи. Затова ДПС се принуждава да се съюзява с други политически сили. Така на последните местни избори в Белоградчик движението потърси подкрепата на БСП. А в Димово влезе в коалиция с „Новото време” и „Воля”. Накратко казано, става въпрос за познатите до болка на всички безпринципни политически комбинации на местно ниво, които партиите разиграват свободно и безнаказано в малките населени места.

Оттук обаче следва наистина неудобният въпрос: защо етническите българи биха гласували за ДПС, дори и в комбинация с българска партия? Едва ли е по убеждение, в това можем да бъдем сигурни. Натиск? Малко вероятно. Докато ромите живеят в стегнати общности, което позволява по-лесно да бъдат контролирани и притискани от своите тартори, при българите не е така. Какво остава тогава? Ами парите. Северозападът е най-бедният край на страната. Инвеститорите го заобикалят, градовете и селата западат, младите хора го напускат.

Регионът изглежда обречен на мизерия и изостаналост

Това е земя, в която 20 лева, колкото понякога излиза един глас, са достатъчно примамливи и за българи, и за роми. Да не говорим, че в малките населени места работа и прехрана осигурява най-често единствено общината. Така сиромашията става силата, която движи ръката на избирателя към урната.

И последен въпрос: защо му е притрябвало на ДПС да инвестира ресурси, за да навлезе в най-бедния регион на страната, след като районите с висока концентрация на турско население също не се отличават с особен просперитет? Защото демографията в „крепостите” на движението вече не работи в негова полза. Основната причина е в трудовата миграция – българските турци, особено по-младите, заминават за чужбина в търсене на работа, често с еднопосочен билет. Това засега не се отразява драстично на доминацията на ДПС в Кърджалийско – движението отново спечели отраз областния център, както и пълно мнозинство в общинските съвети в областта. Но прави все по-трудна съпротивата срещу агресивни формации като ГЕРБ, която отбелязва по-добри резултати с всеки следващ вот. Като пример може да се посочи родопското село Ябланово, познато заради бунтовете на жителите му срещу т. нар. Възродителен процес. На изборите кандидат-кметът на партия ГЕРБ, оглавявана от бившия участник във „възраждането” Бойко Борисов, беше победен с разлика от едва 42 гласа от претендента на ДПС.

Ето защо партията на Доган се нуждае от „разширяване на географията”. Социално-икономическата динамика в страната принуждава движението да не се обляга толкова на своите „бастиони” (още повече, че често й се изплъзват – като Дулово и Сунгурларе), а да търси нови пространства, в които да установи своето влияние. Най-лесно това може да стане в западащите райони на България (като Северозапада), където населението, уловено в капана на местното деребейство, мизерията и липсата на перспективи, се оплита по-лесно в паяжините на корпоративния вот. Това засяга обаче и големите градове, които също имат своите острови на бедност (впрочем гласовете за кандидатите на ДПС за общински съветници в София през 2015 г. бяха 4006, а през 2019 г. се увеличиха на 5115).

Макар че дава известни резултати, този изборен експеримент не предоставя гаранции за траен успех. Трите депутатски мандата, които ДПС спечели в Северозапада през 2014 г., бяха изгубени на следващите парламентарни избори 3 години по-късно, когато партията вече отсъстваше от централната власт. Специално ромският вот е твърде непредсказуем – за него се съревновават всички политически партии без изключение. Ловуването на избиратели в бедните райони на страната ще става по-трудно, а не по-лесно, защото апетитите за техните гласове тепърва ще растат. ДПС ще се сблъсква със сериозни конкуренти, които ще се надпреварват какво повече да обещаят на избирателите.

„В смесените райони битката между ГЕРБ и ДПС е огромна, защото се надпреварваме кой ще направи повече за хората”, обясняваше Бойко Борисов неотдавна. Е, след като в бастионите на ДПС е така, да видим как ще се съревновава движението в останалата част от страната с партии като „Воля”, чийто лидер Веселин Марешки съблазнява хората с евтин бензин и лекарства. За да не изпадне от състезанието, партията на Доган неизбежно ще трябва да се плъзне по популистката крива, която иначе на думи толкова дълбоко презира. Иначе „разширената география” ще се окаже предел, който повече няма да бъде надхвърлен.

Людмил Илиев, в. „Сега“