Не мога да разбера тая идиотщина. За какво са му изтрябвали на някого тия лъвчета, та да се налагат всичките тия фортиции, попита ме миналата седмица един познат. Казах му, че не знам. И аз като всички си задавам същия въпрос и като всички съм сигурен в едно – „фортициите“ не са заради пазарджишките деца, които щели да гледат лъвчетата и да им се радват. Понеже така и така, спасени (засега) „на косъм“ в Разград, лъвчетата със сигурност за броени дни щяха да бъдат уморени в Пазарджик.

Тогава се сетих, че тази история много прилича на друга. И се запитах: какво е общото между лъвовете и военните заводи (имената и на едните, и на другите са в заглавието)? Въпросът звучи абсурдно, но какво ли край нас не е абсурдно. Всъщност, като се поизчистят малко от подробностите, двете истории (освен че имат някои общи действащи лица и изпълнители) се свеждат до една и съща схема, която много ясно илюстрира устройството и начина на функциониране на съвременната българска държава.

Да си харесаш военен завод

НяКой си харесва куп чужди бизнеси, свързани с една банка. На първо време организира фалита на банката. После чрез свои хора и сложна мрежа от подставени фирми така омотава всичко, че въпросните бизнеси започват да „капят като круши“. Но не всички. За един задлъжнял и закъсал, но потенциално много печеливш военен завод го изпреварват – намира се компетентен инвеститор, който да го придобие чрез увеличение на капитала и да го спаси, като върне парите на кредиторите му (включително на фалиралата банка). И тогава схемата влиза в действие.

В първата й фаза опитват (така да се каже, „с добро“) да предотвратят влизането на новия собственик през съдилищата. Офшорни компании с никому неизвестни собственици предявяват серия искове, като претендират, че имат нещо общо със собствеността на завода. Номерът обаче не минава – съдът се произнася, че привлеченият инвеститор е придобил напълно законно дружеството и трябва да бъде вписан като негов собственик. Дотук – нищо особено. Такива истории се случват навсякъде – нормални мераци и нормални, макар и не дотам елегантни, методи на действие. Със съдебното решение обаче историята би приключила. Не и в България – тук „прошка няма“.

И настъпва втората фаза на схемата – с активното участие на цялата държавна машина. Първо Агенцията по вписванията отказва да изпълни съдебното решение. След което се включват две министерства, куп други агенции, комисии, съвети, специални служби и прокуратурата, които: измислят нарушения и на напълно измислени законови основания отнемат лицензите на притежавания от въпросния инвеститор друг военен завод; отнемат му търговски договори за много милиони; изкупуват с публични средства дълговете на спорния завод, за да го „национализират“; запорират акциите му; „разкриват“ организирана престъпна група, в която вкарват инвеститора, сина му и куп други хора, свързани с двата завода; изправят и двата завода на ръба на фалита; организират кампания в „поверените им медии“, които патриотично тръбят, че така държавният военнопромишлен комплекс се спасява от гадните частници.

Цялата работа обаче става прекалено ачик. На всичко отгоре работниците от двата завода, разбрали, че им отнемат хляба, започват през ден да се изсипват под прозорците на Министерския съвет. Налага се да се намеси лично премиерът. След „трудни преговори“ се намира „решение на конфликта“, от което „всички печелят“. Всъщност с 6 милиона инвеститорът се откупва. Засега.

Да си харесаш лъвчета

В разградския т.нар. зоопарк (който няма лиценз и всъщност е незаконен) се раждат три лъвчета. Поради окаяни условия и безхаберие едното умира, а другите две оцеляват по чудо благодарение единствено на усилията на две природозащитни неправителствени организации. Два месеца по-късно кметът на града подписва с едната от тях споразумение, с което й предоставя право да се разпорежда с лъвчетата и да направи единственото възможно за тяхното спасяване – да ги изпрати в специализиран център за диви животни в Холандия. В споразумението фактически участва и държавата чрез посредничеството на екоминистерството.

Някъде там няКой си харесва лъвчетата и решава да ги вземе, първо „с добро“. Една от неговите т.нар. „медии“ проявява силно желание да ги осинови. За „зла участ“ обаче се оказва, че законът забранява притежаването на такива животни от частни лица. Някъде подобна история би приключила на това място. Но тук законът може лесно да бъде заобиколен, при това с активното съучастие на властта. И настъпва втората фаза на схемата. Най-напред на сцената излиза кметът на Пазарджик, който изведнъж се е сетил, че много иска лъвчетата за местния „зоокът“. След което, въпреки сключеното споразумение, разградският общински съвет гласува за даряването им на Пазарджик. Нищо че там, също като в Разград, няма нито къде, нито как, нито кой да се грижи за двете тежко болни животни. Централната власт, в лицето на две министерства и техните специализирани и регионални поделения, също се отмята от споразумението в полза на пазарджишкия вариант.

Защитниците на животните обаче реагират бързо с протест пред Министерския съвет. Тогава (за първи път) се намесва премиерът и посоката на сюжета пак се обръща на 180 градуса – към Холандия. Министърът на околната среда обявява, че в Пазарджик няма условия за лъвчетата.

НяКой обаче не се отказва. Така наречените му „медии“ в един глас патриотично реват, че „зеленият октопод краде българските лъвчета“, за да ги продаде в сафари парк и да направи милиони. Разградският общински съвет прегласува решението си, а кметът сезира прокуратурата за намерение за незаконен износ на животни. След което двете министерства и техните поделения пак правят обратен завой – едното отказва на издаде пътен лист на лъвчетата за Холандия, а другото решава, че в Пазарджик вече има добри условия за тях.

Това предизвиква нови, още по-големи протести под Министерския съвет. Следва втора намеса на премиера и нов кръгом на „компетентните“ институции, които изведнъж пак се сещат, че „целта е да се направи най-доброто за здравето на двете лъвчета“ и че „в България няма достатъчно възможности“ за това. Проста сметка показва, че само министърът на околната среда успява за няколко месеца да смени позицията си точно 4 пъти (!!!), като законът ту му „връзва ръцете“, ту му ги развързва.

Кой и защо

Накрая няколко въпроса и възможните им отговори. Първо – за военни заводи е ясно, но за какво са му потрябвали на няКого лъвове? Както се казва: един господ знае. Може би няКой, изживявайки се като цар на държавата, се приравнява с Царя на животните. И затова се е запънал така – да не би някой да си помисли, че може да се противопоставя на властта и ненаситния му апетит.

Кой е този няКой? Слуховете говорят, а мнозина са и убедени, че и в двата случая – и със заводите, и с лъвчетата – става дума за един депутат и бизнесмен, като доказателствата за това са само косвени (че например Пазарджик е любимият му избирателен район и че именно и само неговите „медии“ участват в лъвската кампания и я дирижират). Разбира се, самият той би казал (за военните заводи го е правил), че няма нищо общо. Но пък навремето твърдеше, че и така наречените му „медии“ не са негови, пък после се оказа, че са. В края на краищата обаче е все едно кой точно е движещата сила в двата сюжета. Важното в тях е моделът на превзетата от частни интереси държава. Фактът, че в първия сюжет става дума за хапка за милиони, а във втория – само за някакви си лъвчета, не опровергава, а още повече затвърждава тази констатация. Защото се вижда, че схемата действа, дори и когато целта е да се задоволи някаква „дребна“ и абсурдна прищявка.

Хепиендът на двете истории също е привиден (а при завода е и временен). Защото те са по-скоро изключение – много други знайни и незнайни истории не са завършвали така. Освен това не е вярно, че хепиендът се дължи единствено на намесата на премиера. Основната причина е в гражданската енергия и протестите. Когато успеят да се мобилизират, схемата става толкова грозно очевидна, че изпълнението й става неудобно и рисковано. Засега.

Ясен Бояджиев, „Дойче веле“