За краткия период на съществуването си – около две години – създадената от Георги Първанов партия като че ли постигна рядко срещан възход. Успя да влезе в парламента още при първото си участие в избори (въпреки че премина електоралната бариера на косъм). Не блесна на местните избори през миналата година, но и не се провали гръмотевично (макар и да не изпълни поставените цели, а що-годе приемливата оценка за представянето да се основава главно на сравнението с поредния провал на БСП). Включи се в управляващото парламентарно мнозинство, независимо от съпротивата на част от коалиционните партньори, излъчи вицепремиер и също така ловко напусна кораба на властта, когато прецени това за необходимо (тепърва ще стане ясно дали сметките са верни). От малка група отлюспени от БСП бивши нейни ръководители достигна до фактор, влияещ върху процесите в партията-майка и дори опитващ се да й диктува условията за сближаване. Лидерът на АБВ и съратниците му стоят доста уверено на фона на по-голямата част от пасмината, представяща се за български политически елит.

И все пак, основният въпрос остава:

Ще се превърне ли грозното пате в лебед?

или отрочето на Първанов ще стане поредната илюстрация на тезата, че традиционното ляво в България е задънена улица на политическата еволюция? Може да се приеме, че същинското препитване по темата тепърва започва, а резултатът от този зрелостен изпит съвсем не е сигурен.

Дотук АБВ има едно основно предимство пред всички останали български партии (с изключение на ДПС и може би на ДОСТ, ако въобще смятаме последната за българска). То е, че партията действа по („хитър“) план, а активът и членската маса (засега) са сплотени около него. Но това преимущество може бързо да се превърне във фатално уязвимо място, ако дори само една от предпоставките се окаже погрешна или неосъществима.

Замисълът на Първанов и хората около него е прост (което още не го прави гениален) – да постигне амбициозни цели със скромни собствени възможности и

оптимално използване на ресурсите на другите

За целта е необходимо поетапно (макар и временно) въвличане на няколко партии в игра, която на пръв поглед е от взаимен интерес, но всъщност на всяка от другите страни е отредена ролята на ракета-носител, която да изведе модула в орбита, а после да изгори в политическата атмосфера. Проблемът е, че за успешно осъществяване на тази игра е нужно не само да има един тарикат и много балами (което към момента, изглежда, е налице). Още по-важно е да се избере точното време и оптималното стечение на обстоятелствата. Да не говорим, че воденето на тази игра изисква висше майсторство (каквото Първанов по неизвестни причини е убеден, че притежава).

Но да се върнем на предпоставките, защото тяхното потвърждаване или опровергаване ще реши съдбата на АБВ и на лидера й. Първата, основополагаща изходна предпоставка и инструмент в плана на Георги Първанов, е утвърждаване на незаобиколима политическа роля (на АБВ и най-вече негова лична) чрез

участие във властта и ресурсите на институциите

Освен решаващ лост за влияние (според неговите представи) властта има още едно важно предназначение – това е примамливата стръв, на която почти всички български политически риби (и щуки, и шарани) кълват безотказно. Първанов пакетира и продава един рекламен продукт – той се опитва да внуши, че може да влиза във властта и да излиза от нея, когато и като си поиска, извличайки главно ползи и спестявайки разходи. А за това мечтае всеки днешен български политик и колкото е по-глупав и алчен, толкова по-силно се вдъхновява от тази илюзия – илюзия, разбира се, тъй като най-вече в политиката няма такова нещо като безплатен обяд.

За целта Първанов предприе един откровено хазартен ход – открито постави като цел на АБВ спечелването на президентските избори, и то неслучайно, чрез една максимално неясна (и като състав, и като начин на сглобяване)

победоносна коалиция от типа „Летящ холандец“

На почти всеки вид от българската политическа джунгла се внушава илюзията, че или може да бъде част от тази коалиция, или може да се възползва от последващото съществено преразпределение на властта (неизбежно поради промяната в съотношението на силите, узаконена от хипотетичната победа на президентските избори). Това е втората предпоставка в плана на Първанов – че фокусът ще мине безотказно.

Първата примамка е предназначена за БСП, където основната причина за победата на Корнелия Нинова (освен пазарлъка с няколко влиятелни лобита) бе именно обещанието „до две години да върне БСП във властта“. Социалистите се нуждаят отчаяно от някаква победа – независимо от печелившата конфигурация, и Първанов ги омайва, че е в състояние да повтори „чудото“ от 2001-ва. Изкушението е силно, защото в ръководните среди на БСП почти не останаха хора, които да си спомнят кога за последно са печелили национални или въобще някакви значими избори.

Втората примамка (участие в преразпределена власт със споделена отговорност) е поднесена под носа на ГЕРБ – партия, която за кратко време се натовари с толкова власт, че процесите на разпад стават неудържими. Макар и по инстинктивен – а не по рационален път, Бойко Борисов усеща, че е необходимо голямо

разтоварване на ГЕРБ от отговорности

чрез изхвърляне на значителна част от погълната власт заедно с непомерно лакомите нейни консуматори, иначе ще изгори самият той. В стремежа си да намери образец, който ще му спести необходимостта да обяснява подобен ход, той има чудесен пример – Германия се управлява от голяма коалиция, в която братски, рамо до рамо, консумират властта представители на водещите партии в двете най-големи и уж непримирими европейски партийни фамилии. „Най-убедителният“ довод е готов – ако Меркел може да управлява заедно с ГСДП, защо Борисов да не може да го направи с БСП и АБВ? Още повече че ситуацията във и около България наистина е трудна и се усложнява бързо, което означава, че на страната е нужно стабилно, добро и смело управление.

Планът не е лош, но зависи от прекалено много обстоятелства и разчита главно на наивността на останалите. В този смисъл той по-скоро изразява мечтите на Първанов и хората около него за политическо величие. Което ме кара да припомня една великолепна мисъл на Робърт Бърнс, неслучайно избрана за мото на знаменит роман на Стайнбек: „И най-добре скроените мечти на мишките и хората остават често неосъществени.“