Откровено казано, когато започна „враждата“ между президента и премиера по повод новия министър на вътрешните работи, първоначално помислих, че вината е на някой мърляч от администрацията на правителството. Който не си е свършил както трябва работата с предложението за освобождаването на Маринов като главен секретар на МВР. Или пък разстоянието между „Дондуков“ 1 и „Дондуков“ 2 му се е видяло твърде голямо, че да преодолее подлеза между тях за 2 или 3 минути.

После обаче се оказа, че работата май е доста по-дебела. И че мърлячът е бил някой от „мъдрите“ президентски съветници. Но този път г-н Радев сбърка, че го послуша. Защото мърлячът му съветник е пропуснал някои от основните правила на демокрацията. Едно от тях е, че доброволно подадена оставка изобщо не се обсъжда. Това е така и във всяка фирма, била тя държавна или частна. Явява се работникът при работодателя си и му съобщава, че напуска „по лични причини“. И на „шефа“ не му остава нищо друго, освен да прекрати трудовия му договор. Без каквито и да са „процедури по съгласуване“.

Значително по-сериозно е обаче второто – опитът на президента да се меси в кадровата политика на премиера. За широката публика не остана в тайна, че г-н Радев не одобрява кандидатурата на г-н Маринов за нов министър на вътрешните работи. Впрочем аз – също. Но от държавния глава, както и от мен, дали харесваме някого или не, зависи точно толкова, колкото и от многобройните читатели на „Ретро“. Демек никак.

Защото в чл. 84 от Конституцията ясно е записано, че Народното събрание „извършва промени в правителството по предложение на министър-председателя“. И правилно – в последна сметка той си избира екипа, с който да работи. И на който да се доверява. Отделен, разбира се, е въпросът, че трагедията край Своге беше само повод за оставките на тримата министри. Защото нито първият е шофирал автобуса, нито вторият е монтирал нефелните мантинели, нито пък третият е разставял патрулките на КАТ в региона.
Следователно причините са далеч по-дълбоки. Но повтарям, право на премиера е да им каже „не ставате вече за моя отбор“ и да ги замени с други по своя преценка. Както и стори.

Та едва сега, на третия етап, идва въпросът с „процедурата по съгласуване“ на новия главен секретар на МВР. Да, тук вече г-н Борисов и г-н Радев трябва да се договорят, доколкото единият прави предложение, а другият подписва указа за назначаването. Предполагам, че хич няма да е лесно. Още повече че междувременно и премиерът отговори на нападките на президента. При това – с двоен удар.

Ако отново цитирам Конституцията, според нейния чл. 92 президентът „олицетворява единството на нацията и представлява Република България в международните отношения“. Ами май г-н Борисов се опита да му отнеме и двете конституционно заложени правомощия.

Ако започна с второто, г-н Радев беше фактически изолиран от каквото и да е участие в нашето европредседателство. После дойде срещата в Евксиноград между ЕС и Турция, на която той отново блестеше с отсъствието си. Но не по своя вина. И капакът – решението на правителството делегацията за поредната сесия на Общото събрание на ООН да се води не от него, а от премиера. Така щяло било да се осъществи „редуване“.

Да, ама Конституцията не предвижда никакво подобно „редуване“. И аз наистина се чудя какво би отговорил премиерът, ако в Ню Йорк някой го попита дали пък България си няма държавен глава, който да я представлява… Генерал Борисов „разжалва“ и генерал Радев от „обединител на нацията“ до обикновен партиен секретар. Даже му предложи да си избира – нова партия под негова егида или направо да възседне лявата старица.

Е, рано е. Г-н Радев има още близо три години и половина на поста държавен глава. Пък и ако си припомним опита на един бивш президент да си основе партия, май сегашният не би избрал този път… А като „черешката на тортата“ дойде и тази измислена истерия около „казуса Унгария“.

Дявол да го вземе, всичката Мара втасала у нас, че политиците ни успяха да се скарат и заради маджарите. Непредубедените (внимание, не платените) анализатори знаеха, че това с Унгария неизбежно щеше да се случи. Орбан си позволи да натири соросоидите, както и да изгони непочтените чужди инвеститори. А накрая се опъна и на „меркелизацията“ на миграцията. Е, нямаше начин това да не предизвика гнева и на американското правителство, и на евробюрократите. Системата се задейства и резултатът е налице. Ама не е окончателен.

„Наш`те“ обаче го приеха като такъв. И взеха да се въртят като обрани евреи – единият рече едно, другият го опровергава, после обратното и така – до края на света, както се казваше някога в една песен.

Така, сред шеги и закачки (и най-паче сред скандали и конституционни нарушения), си върви българският политически живот. Засега, слава богу, войната между президентската институция и Министерския съвет е все още само „студена“. Ама казва ли ти някой?
А над всичко това кръжи и кудкудяка другарката Нинова с вече втръсналите на всички крясъци за „оставка на цялото правителство“ и „незабавни предсрочни избори“.

Чудя се само как още не се е сетила да обвини премиера за потъването на американския кораб край Созопол преди век. Но има време де…