Съвсем очаквано десният сектор се пръсна по шевовете и роди втори кандидат-кмет на София. Напълно оригиналният десен Вили Лилков, подкрепен от напълно автентичната десница, реши да се изправи срещу новия, модерен десен Васил Терзиев, който е подкрепен от напълно легитимните носители на дясното днес – „Да, България“, ДСБ и останалите няколко души.

Казвам – „съвсем очаквано“ – тъй като в живота има неочаквани неща – като метеорит, който гръмва нейде край Видин, има очаквани неща – като изгрева и залеза, и има съвсем, съвсем очаквани неща – като десните да се разцепят баш преди избори и да побутнат победата към някой по-умен, или поне – към някой, който е не е с толкова лабави нерви.

Десните сториха толкова луди неща през годините,

че да се появят с двама кандидати за кмет на София е… съвсем очаквано. Имахме десни, които се чудят как да подкрепят Мая Манолова, имахме десни, които се чудят как да подкрепят Румен Радев, имахме десни, които се чудеха… какво говоря – и днес се чудят как да скочат в прегръдката на Бойко Борисов. Все съвсем, съвсем очаквани десни ходове, така да се каже.

Сигурно е много важно тук да поговорим за Държавна сигурност и сем. Терзиеви, сигурно е редно да поговорим за възможностите на Лилков да обедини критична маса хора, но сериозно погледнато – има поне 5 съвсем реални причини десните да са в това клето битие и, повярвайте, нито една от тях не включва теми като предците на Терзиев и капацитета на Вили Лилков.

Първо, не съществува единна дясна общност и

затова е някак си неточно да говорим за разцепление.

Старите седесари нямат нищо общо с дясното, което бе окупирано от новите десни, след като “духът напусна тялото”. Затова лесно може да се сетите къде в пространството се намират Надежда Михайлова, Екатерина Михайлова, Ваньо Шарков, Иван Сотиров, къде са Васко Кръпката и Стефан Димитров – ми не са в днешното “дясно”. Те са там, където бяха. Някой от тях може да се си е запазил връзката с ДСБ, примерно, но това сигурно е от сантимент, не е от нещо друго.

Второ, новите десни не направиха абсолютно нищо, за да обединят десницата. На практика “Демократична България” и всичките предишни нейни аватари действаха така, както действаше Иван Костов едно време – от отломките на СДС той искаше да си направи малка, елитарна партия. И днешните десни искат това – да си имат малка дясна елитарна коалицийка. Нищо повече. Големи думи имаше и преди, и сега, но големи цели – не.

Трето – между новото и старо дясно съществуват непреодолими различия – това трябва да се признае. От гледна точка на новите десни те са ортодокс, а всичко останало – банда неверници, които не заслужават внимание. От гледна точка на старото СДС, което се опитваше да върне страната към стабилни предвоенни ценности,

днешните демократи са, ако не леви, то поне чисти либерали

Те са някакви „розови десни“, както ги нарича днес Муравей Радев. И двата лагера са евроатлантици, антикомунисти, но днешните са идейно по-гъвкави, икономически по-лабилни и т.н.

Четвърто – факт е, че начинът, по който се случват днес нещата в дясно, не е нито десен, нито много демократичен. ДБ застанаха зад чужд кандидат, без да се замислят дори, без да проведат елементарен дебат, без да подложат кандидатурата на гласуване – поне в широките партийни ръководства. От другата страна, стана ясно, че само и единственото обидата кара някакви хора да издигнат алтернативна кандидатура за София. Хората от ИК на Лилков са просто обидени, че човек не с лична, а със семейна ДС обремененост, се явява кандидат-кмет. В Лилковата десница все още по Ботев силно любят и мразят, движат се от чисти емоции /комунизмът и антикомунизмът станаха такива/, не от политически реалии.

Пето – днес старите седесари са коалиционни партньори на ГЕРБ. Това не бива да се забравя. Това е констатация, не е клеймо. Просто доказателство, че разминаването на старите седесари и новите десни отдавна достигна критични нива.

Ако „Тромбата на Вили“ преди 50 г. бе шоу, днес

„Тромбата на Вили“ говори за няколко важни политически факти:
Терзиев и Лилков тичат по различни писти на разбитото дясно. Става дума за различни електорати, които по всякакъв здрав разум трябваше да бъдат заедно, но така и не се намериха лидери, които да съберат хората под едно знаме. Напротив, “десните” се отдалечаваха един от друг. Това са внуците на Авраам, които имат общ корен, близък език и сходен бит, но биха се избили, ако бяха в подходяща ситуация.

Тази дясна кармична нееднороност дава отговор и на въпроса защо десните все не могат да реализират потенциала си. Това дава отговор и на други въпроси – примерно, защо една новородена партия като „Продължаваме промяната“ още с пръкването си се превръща в старши партньор в управляващата днес дясна коалиция.

Накратко „Тромбата на Вили“ днес ни известява – десните в България са много, но

“Демократична България” няма монопол върху тях

Щом десните са много и ДБ няма монопол върху тях, има ли шанс Вили Лилков да се представи по-добре от Васил Терзиев. На теория – не. Около Лилков има малко, но гласовити приятели. Лилков има потенциал не да обедини десните, а да откъсне парче от новите десни. През 2015 г. той бе кандидат на Реформаторския блок и тогава взе 9 процента.

Да, но това не е всичко. Не забравяйте, че истинските седесари, които Лилков олицетворява, са присъдружна партия на ГЕРБ. Ясно е, че Вили Лилков ще поиска подкрепа от СДС и всички налични 100-200 седесари ще му я дадат. Ако СДС подкрепи Лилков, а ГЕРБ реши да подкрепи кандидата на коалиционния си партньор, тогава играта рязко ще се промени. Бързо и рязко. Срещу Терзиев, който вече е атакуван като спорна кандидатура, ще застане не просто партия СДС, а старата градска софийска десница и ПП ГЕРБ. Това превръща мача в сериозен. Процентите на Лилков няма да са само 9, както през 2015 г. Ако Лилков получи партийна подкрепа, а Терзиев продължава да се лута в обяснения на биографията си, мачът между двамата ще стане наистина сериозен, а резултатът – трудно прогнозируем.

Петьо Цеков, Сега