Александър МАРИНОВ

Интригата на втория тур на местните избори бе като куфар с двойно дъно. Отгоре бе интересът към изхода на конкретните сблъсъци, най-вече – към финала на невижданата неопределеност в столицата. Истински същественото предизвикателство за политическия анализ обаче бе очертаването на определени тенденции – както в състоянието на основните политически сили, така и в поведението на значими електорални групи.

Резултатите от отминалия втори тур, въпреки че не са окончателни, дават достатъчно основания за няколко по-цялостни извода, които отразяват трайни и съществени промени в българската политическа действителност. На този етап анализът на данните ще бъде ограничен до резултатите в областните градове, но непременно трябва да бъде продължен по посока на процесите в малките населени места, където също има значими промени. Непосредствените и по-дългосрочни резултати от очерталите се тенденции засега трудно могат да бъдат предвидени, но новата реалност е факт, с който всички ще бъдат принудени да се съобразяват.

Най-важната тенденция е, че ерата на монополното господство на ГЕРБ приключи. Партията остава най-добре представената в местната власт, но параметрите на тази водеща позиция са принципно изменени. Победите бяха постигнати много по-трудно, с цената на огромни финансови и административни ресурси и тотално използване на – меко казано – съмнителни средства. На повечето места (вкл. в почти всички големи и средни градове) управляващата партия губи значителен брой свои гласоподаватели, а на балотажите привлече доста по-малко подкрепа отстрани. Доказателство за това изчерпване на политическите ресурси са няколко факта.

Първо, в повечето областни градове, където водеше убедително и в края на краищата спечели, ГЕРБ допусна значително скъсяване на дистанцията (с изключение на Сливен, Смолян и Търговище). Във Варна и Пловдив това не бе решаващо за крайния изход предвид голямата преднина, но инфарктно завършиха балотажите в Шумен (където преднина от десет процента и три хиляди гласа бе сведена до 130 гласа) и Ловеч.

Второ, партията на Борисов загуби в три областни града (Благоевград, Перник и Видин), където водеше след първия тур. Особено болезнено е поражението в „царството на санирането” Благоевград, където преднината на Камбитов от пет процента (почти две хиляди гласа) се трансформира в тежко изоставане от победителя Румен Томов с петнадесет процента (пет хиляди гласа).

Трето, където изоставаше след първия тур, ГЕРБ не успя да скъси разликата спрямо водещите кандидати на нито едно място (с изключение на Плевен).

Четвърто, въпреки че с мъка спечели кметското място в София, ГЕРБ загуби половината столични райони – резултат, който потвърждава извода за драстична загуба на доверие в столицата.

Всички тези факти, взети заедно, вещаят трудни времена за партията и лично за премиера Борисов, защото индикират лоша комбинация от (все още) много власт и значително спаднало обществено доверие. Явна заплаха представлява и обстоятелството, че Борисов очевидно не разбира същността на проблема – той плаши с персонални чистки в партийните структури, но очевидно няма намерение (а и не може) да промени модела на управление. Подобна грешка допускат и други представители на ръководството на ГЕРБ, които по принцип са способни на по-трезви преценки. Така например, Томислав Дончев призна, че „управлението предполага ерозия и изхабяване”, но изглежда не съзира особения тип изхабяване, породено от некомпетентното и корумпирано управление.

Втората видима тенденция, за която можем да говорим, е слабото представяне на коалиционните партньори в управлението. НФСБ и „Атака” практически изпаднаха от „висшата политическа лига”. Заедно със сериозния отлив на доверие от ГЕРБ това вещае нови сътресения на централно и местно ниво.

Третата тенденция се изразява в новата крачка напред, която БСП направи след балотажа. Три победи на собствени кандидати (Русе, Перник и Разград) и една на подкрепен независим (Благоевград), минимални и доста съмнителни загуби в Шумен и Ловеч, плюс прилично представяне в повечето останали областни и на районните балотажи – това са аргументи в полза на извода за известно възстановяване на влиянието на левицата. Все пак, става дума за крачка, а не за скок, а в най-големите градове (с изключение на специфичния случай в София) БСП остава второстепенен участник в политическото състезание. Няма качествена положителна промяна в Пловдив, Бургас и Стара Загора, а кризата във Варна изглежда безнадеждна.

Към тази тенденция в опозиционния спектър трябва да добавим и подобрените резултати на няколко автентични десни групировки (преди всичко „Демократична България” и кръгът „Спаси София” около Борис Бонев). Засега този процес е видим в столицата, предстои да се установи дали ще се разпространи в страната.

Четвъртата, особено съществена политическа тенденция е видимата политическа изолация на ГЕРБ, които вече не са желан партньор. Отново по признание на Томислав Дончев, „на тези избори в София и страната всички играха срещу ГЕРБ”. Борисов с типичния си инстинкт усети опасността и затова прие в обятията си СДС, но се заблуди относно реалната стойност на „марката”. СДС отдавна не е изразител на водещите автентично десни тенденции у нас, а електоралното му влияние е по-скоро имагинерно.

Напразно управляващите разчитаха на познатия шантаж за „ЕНП-солидарност”. Отчаяните апели към „братята по десница” не само бяха закъснели и лицемерни, но и влязоха в открит дисонанс с редица политически послания на ГЕРБ и лично на Борисов в последните дни преди балотажа.

Разбира се, консолидирането срещу ГЕРБ е сложен и противоречив процес. В София този импровизиран ход не даде и не можеше да даде очаквания решаващ ефект, тъй като времето бе малко, а освен това липсваше сериозна политическа основа. Ако противниците на ГЕРБ са искали да обединят усилията си, пък било и с оглед на някаква тактическа победа, те трябваше да започнат отдалеч и много последователно да градят мостове, най-вече свързани с общи приоритети в политиките за решаване на основните проблеми на града. Именно тази внимателна подготовка създаде предпоставки за консолидирането и крайната победа на опозицията в Будапеща.

Все пак трябва да отбележим, че обединяването срещу кандидатите на ГЕРБ бе резултат не толкова на въздействията на партийните ръководства, колкото на „бунта на избирателите”. Този порочен модел на управление бе практикуван прекалено дълго и брутално, за да бъде търпян повече. Вярно е също така, че мнозина избиратели в големите градове все още не смеят да си признаят, че с оглед прекратяване на безчинствата на управляващите са готови да подкрепят (доскоро) напълно неприемливи от идейно-политическа гледна точка кандидати. Това е причината за драстичното отклонение на прогнозите на екзитполовете в София от реалните резултати („Тренд“ надцени преднината на Фандъкова два пъти, а „Алфа Рисърч“ – почти три пъти).

Както бе отбелязано, този първоначален анализ трябва да бъде задълбочен и разширен, но и на този етап е ясно едно: управляващите се сриват, но мнозинството от гражданите засега не разпознава пълноценна по-добра алтернатива – нито на партийно, нито на личностно ниво.