Борисов отново оцеля политически. Въпреки необратимата ерозия от живота във властта. И въпреки раздялата с Цветанов и част от неговото  административно и бизнес обкръжение.  Картината е сравнително проста: при намаляваща избирателна активност ГЕРБ остава първа политическа сила като гласове за общински съветници в страната, печели големи градове на първи тур, води значително в други големи градове за втория тур. Борисов в изборната нощ го обяви за безапелационна победа над БСП и беше прав да хвърли проблема в полето на столетницата. Първият се мери по втория, а не спрямо съвкупния или средния резултат на всички финалисти.

Едновременно с това не беше прав, доколкото падна значително под най-добрите си резултати от предходните избори. Знае си урока от времената, когато си вадеше хляба на улицата – трябва да изглежда по-силен, отколкото е. Един политик е толкова силен, колкото изглежда в очите на другите.

Неговите конкуренти – не просто в политиката и изборите, а дългата редица от силни фигури, които имат съмнение в неговата полезност – изглежда все още нямат съгласие помежду си дали да го сменят, или с кого да го сменят.

Ако всички пострадали от управлението на ГЕРБ имаха желание за промяна, щяха да постъпят като противниците на Орбан в Будапеща: внимателен подбор на кандидат, който със зелените си идеи е приемлив за левите сили, с идеите си за развитие се харесва на десните, а с опита си на районен кмет подава ръка към широко ветрило от политически групи и бизнес лидери.

Борисов изглежда напълно осъзнава необратимостта на отслабването на политическата му тежест, поради което основната му стратегия не е да се старае да расте, а да ограничава растежа на потенциалните му съперници както вдясно, така и вляво.  В резултат в ключовите символни битки в София, Пловдив, Бургас, Варна и Стара Загора срещу неговите кандидати не бяха противопоставени значителни фигури.

Цялата страна кипи в изборна пяна, но от пяната не стърчат лидери 

Без усещане за лидер няма вкус за алтернатива, няма тръпка за противопоставяне и победа. Липсата на силен претендент, дори само един да е, най-вече в София, не създаде усещане нито у столичани, нито в значимите големи градове, че на тези избори се води битка за главата на Борисов. Всичките му опоненти го казваха, но никой не го показа. Това отне енергия, мотивация и посока на недоволните столичани, които все повече се въздържат от участие в безсмислени за тях избори.

Въздържанието им е двойно обосновано. Освен липсата на привлекателен силен претендент за кметския стол София благодарение на или независимо от управлението си забогатя. Софиянци забогатяха, станаха по-независими за личното си благополучие, постигат житейските си цели вън от политическото, без партийна помощ и лидерска подкрепа. Забогатяха и пловдивчани, строителството в града достигна тегави размери, индустриалната им зона цъфти, вероятно независимо от премиер и кмет. Същото се отнася и за Бургас, който изсмуква работна ръка от близките Сливен и Ямбол, и за Варна, която привлича ресурса на цяла Североизточна България. Това не се отнася само до градове под контрола на ГЕРБ –  Кърджали също е едно богато място, което привлича работници и специалисти от Хасково и Смолян.

Като цяло страната е доста променена. В проведеното в 47 страни сравнително изследване на европейските ценности България се откроява с нараснало чувство на независимост, което е особено видимо сред жителите на големите и средните градове и хората, които не са в пенсионна възраст. Независимостта се цени високо, а и чувството, че държиш съдбата в ръцете си, е много силно.  Това е съпроводено с известно нарастване на недоверието в институциите и с ръст в нетолерантността към цигани и мигранти.

Да ги разгледаме поотделно в обратен ред. Първо, нетолерантността вече беше капитализирана от националистическите партии на последните парламентарни избори и като че ли вече не може да бъде припозната като база за значима властова алтернатива – особено в столицата и големите градове. Второ, недоверието в институциите и лидерите беше поставено в центъра на кампаниите срещу ГЕРБ – преобладаваха упреци в корупция, некомпетентност, лоши решения и калпави изпълнения. В повечето случаи критиката изглеждаше плътна, основателна и подкрепена с дефектите от пейзажа на българските градове. Има и трето обаче – независимостта бе слабо и неправилно адресирана. Борис Бонев в София спечели подкрепа със самия факт, че се обяви за независим и се държа независимо, но и плати цената за това. Но дори и той не каза ясно какво иска независимият човек. София не е на ръба на пропастта и няма нужда от спасяване, Пловдив, Бургас, Варна и Стара Загора, а и България като цяло – също.

Какво може да се предложи на независимия избирател, който не вярва на партии, политици и институции: най-вече отслабване на намесата на властта в живота, работата и проектите му. Намалени данъци и такси, съкратена администрация, ускорени услуги. Нещичко от това бе предложено от Бонев и Игнатов, но никой не се осмели да предложи намаляване на данък сгради, такса смет, автомобили, такси върху сделки или разнообразни разрешителни.

Има ли други начини независимият човек да бъде привлечен към участие в избори на кандидати, на които не вярва, ако не му предлагаш по-голяма икономическа и административна свобода. Има – да бъде силно ядосан или много уплашен. През лятото на 2014 под натиска на улицата Пламен Орешарски се оттегли от властта, заместен през есента от Борисов и Реформаторския блок. На следващата есен местната власт бе превзета в повечето градове още на първи тур от кандидатите на ГЕРБ, подкрепени от независими хора, ядосани на червените и уплашени от наглостта на олигархията.

Но 2015-а беше изключение, в сравнение с което 2019-а изглежда като норма. Дали ни харесва или не, ГЕРБ се откроява на първия тур като присъствие в общинските съвети, постигнати победи в големи градове и значителни шансове за победа на кандидати за втория тур. Едновременно с това общинските съвети са по-силно фрагментирани, господството на ГЕРБ е разколебано, БСП пое глътка въздух след колапса, а в някои важни общини герберите са напълно отстранени чрез консолидация на местни елити, чиито бизнес, благополучие и престиж бяха силно застрашени.

Фрагментацията ще изисква от местните лидери на ГЕРБ значителни коалиционни умения, което също е някакъв вид нормализация. На национално ниво Борисов показва, че може да управлява без собствено мнозинство, с гъвкави коалиции, които обичайно приключват фатално за партньорите му. Сега това предстои да се научи и да се случи на местно ниво.

Нормализация обаче не означава непременно стабилност – честа дума от речника на премиера. Наблюдаваме частична имплозия вместо електорална експлозия, а от това нагнетяване не може да се очаква нищо добро в средносрочна перспектива. Резултатите от първия тур на местните избори показват ясно, че Борисов ще трябва да мисли за оттегляне, но и че този въпрос не му е спешен. По-спешно му е на втори тур да доукрепи присъствието си в местната власт, превръщайки в средносрочна перспектива ГЕРБ в предимно кметска партия.

Васил Гарнизов, „Сега“