Ако някой е имал съмнения, че управляващите ще протакат решението за оставката на правителството до края на мандата му, вече може да бъде сигурен – планът им е точно такъв. Ето, минаха 2 седмици на досадни парламентарни игрички – кой ще даде подписи за внасянето на новата конституция, какво ще иска в замяна, ще се постигне ли компромис. И накрая – на фона на бушуващите стълкновения между полиция и протестиращи – от ГЕРБ триумфално обявиха: събрахме ги! А след това мимоходом споменаха – а сега ще правим дебати по проекта през следващите 2 месеца.

Два месеца! Че самите протести вече карат толкова време! А този срок, който герберите си дадоха за умуване и пазарлъци с другите парламентарни формации, е всъщност минимумът. Преди да напусне поста си, бившият правосъден министър Данаил Кирилов обяви, че обсъждането на проекта ще бъде най-рано на 2 ноември, а най-късно – чак на 2 февруари 2021 г. Просто такива са конституционните изисквания – дебатът върху проекта да се проведе най-рано 2 месеца след внасянето му, а най-късно – 5 месеца. Иначе казано, това означава, че управляващите могат да разтегнат конституционното празнословие толкова дълго, че до следващите редовни парламентарни избори да останат едни нищо и никакви два месеца (последният вот през 2017 г. беше на 26 март). И тогава спокойно ще могат да кажат: ама, за кога да подава оставка Борисов, за кога да назначава служебно правителство президентът Румен Радев? И много от хората в страната ще се съгласят.

Още повече, че изпоскани темички, с които да се губи времето на политиците и гражданите, има повече от достатъчно в наличност. А партньорите на ГЕРБ щедро са готови да услужат с такива, каквито дори хората на Борисов не смеят да повдигнат. Вижте само ВМРО. Тази присъдружна на ГЕРБ партия седмици наред държа в изкуствено напрежение обществеността с играта “ще дадем подписи, ама може и да не дадем”, като поставяше като условие за подкрепата си куп неща, които да влязат в конституцията. Почти всичките са повече от противоречиви и разбунват и без това дълбоко разделеното ни общество.

Като връщането на наборната военна служба например. Много българи смятат, че служенето на родината е патриотичен дълг, и вряват, че казармата установява добри навици у младите хора. Други смятат, че това а загуба на време, което отгоре на всичко обезличава младежите. Дебатът си има и съвсем практична страна – водачът на ВМРО Красимир Каракачанов, който е и военен министър, обича да говори за парите за модернизация на армията, но мълчи колко ще струва огромната инфраструктура, необходима за хилядите наборници всяка година. Приказки по тази тема ще има бол.

А записът в конституцията, който да гарантира, че бракът може да бъде само и единствено между мъж и жена, искан от “воеводите”? Всеки може да се досети каква война между либерално и консеративно настроени граждани ще избухне, когато започне да се говори по този текст. Ще потекат реки от обиди между “соросоиди” и “фашисти” и накрая маса хора ще забравят и за протести, и за оставки.

Въпросът за разширяването на президентските правомощия (отново повдигнат от ВМРО) носи още по-голям потенциал да взриви обществеността. В момента държавният глава е в центъра на политическата битка между управляващите и техните противници – след като излезе с лозунга “Мутри – вън!” срещу кабинета “Борисов 3”. Поддръжниците на ГЕРБ го намразиха жестоко и, ако се заговори за увеличаване на властта на президентската институция – която в момента се асоциира с Радев – ще се стигне до същинска война в публичното пространство. И тази битка ще въвлече всички заинтересовани страни, независимо дали подкрепят проекта за конституция или го отхвърлят.

А въобще да не отваряме темата за образователен ценз за избирателите, какъвто националистите искат. България е страна по международни договори, които гарантират правото на всеки гражданин да гласува. Слагането на ограничение – каквото е нивото на образованост на гласоподавателите, неминуемо ще ни направи парии сред останалите демократични страни по света. У нас обаче достатъчно хора искат подобна бариера (очевидно срещу малцинствата), така че самото поставяне на въпроса ще бъде достатъчно, за да гарантира дълъг, силно емоционален (и в крайна сметка, напразен) публичен дебат.

Като погледне човек какви теми са подбрали ГЕРБ и патриотите за конституционния проект и евентуалния референдум, може съвсем основателно да заподозре: това не са ли въпроси, които целят максимално да ангажират вниманието на публиката и да го отвлекат от актуалния политически дневен ред на България? А този дневен ред се ограничава до питането – ще подава ли оставка Бойко Борисов и кога? По всичко изглежда, че управляващите подготвят протяжен и безсмислен дебат, който да източи обществената енергия. И така да намалят протестния натиск и да си създадат условия да се удържат на власт до края на мандата – както желаят.

Людмил Илиев, „Сега“