Онова, което се случи през нощта на 25-и срещу 26-и април 1986 г., не беше авария, а катастрофа от световен мащаб. Но в началото това не проумяваха жителите на Припят, нито на Могильов или Брянщина – районите, които най-силно пострадаха от Чернобил. Нито пък ръководителите на атомната централа и учените.

В първите дни и членовете на Политбюро не разполагаха с пълна и достоверна информация, но трябваше да вземат решения. А на 1 май в Киев се състоя традиционно веселата манифестация, която този път се римуваше със страшната дума „радиация“. А в онези дни беше смъртно опасно дори за малко да излезеш от дома. В Чернобил и Припят по дворовете играеха деца – времето беше хубаво, пролетно.

Никой от заразените територии не получи респиратори. Дори и членовете на правителствената комисия, пристигнали спешно в Чернобил и останали да нощуват там.

После тръгнаха слуховете – за рижавата гора, за двуглави телета с по три очи и за някакви чудовища. А народът, както е известно, при непоправима трагедия гледа да понижи градуса й дори с шеги. Оттам идват и доста циничните анекдоти като „Знаете ли какъв е новият герб на Украйна? – Двуглав хохол!“ /хохол – иронично нарицателно за украинец, идващо от дългите перчеми на казаците, бел.ред./.

Но Беларус пострада дори повече от Украйна – розата на ветровете прати облака до Брянск, Тула, даже до Швеция. Когато станаха ясни мащабите на катастрофата, държавният глава Михаил Горбачов категорично настояваше за прозрачна информация и определи случилото се като тежко изпитание за политиката на гласност. И независимо от съпротивата, той провеждаше тази политика, в това число и по отношение на Чернобил.

На най-високо държавно равнище бяха заклеймени нехайството, ведомственият монополизъм и укриването на реалната информация за атомната централа. А после, на ниво народ, започнаха подвизите – на огнеборци, спасители, многобройни доброволци. Имаше и мародерства, и стъписващо лекомислие на жителите, които не искаха да напуснат заразените райони.

Стана ли Чернобил горчив урок? И да, и не – твърде много са у нас тройкаджиите, пише Олег Хлебников в „Новая газета“. Той цитира президента Михаил Горбачов, който към 26 април 1986 г. е бил генерален секретар на КПСС. Ето какво разказва Горбачов за аварията в Чернобил:

Всички наши опити през първия и дори втория ден да получим информация за мащабите на катастрофата останаха без успех. Аз съм убеден, че правителствената комисия и учените не криеха истината за случилото се. Те просто не знаеха. Че това е така, достатъчно убедително се потвърждава от факта, че членовете на комисия на високо равнище, посетили мястото на аварията, където се намира реакторът, останаха да нощуват в хотел до Чернобил. На вечеря им сервираха обикновена вода и храна. Бяха съвсем до катастрофата, но не използваха респиратори, както и всички, които живееха и работеха там.

Изводът ми е, че ако местната администрация или учените знаеха за действителните размери на катастрофата, те никога не биха допуснали подобен риск за членовете на правителството и за всички, които се намираха там.
Аварията в Чернобилската АЕЦ стана най-страшното свидетелство не само за амортизираната ни техника, но и за изчерпаните възможности на предишната система. Заедно с това, такава е иронията на историята – тя много тежко удари по започнатите от нас реформи, буквално изтласка страната от релсите. Сега ние знаем какви мащаби достигна трагедията, колко още е нужно да се направи за хората, изгубили здравето си, лишени от покрив.

Това се случи през нощта на петък 25-и срещу събота 26-и април в 1, 25 ч., когато на работа оставаше само дежурната смяна и тези, които провеждаха експерименталното изпитание на турбогенератора за планираното спиране на реактора на 4-и блок. Информацията за аварията в АЕЦ постъпи в Москва сутринта на 26-и. Тя дойде по линия на министерството на машиностроенето, бе докладвана на Рижков /тогава председател на съвета на министрите на СССР/, а той я съобщи на мен. Същия ден събрах Политбюро.

Информацията беше твърде обща, не даваше представа за реалните мащаби на опасността. Прие се решение незабавно да изпратим правителствена комисия на място начело със зам.-председателя на министерския съвет Борис Щербин. В комисията влязоха специалисти по атомни централи, медици, радиолози и още 26-и вечерта те бяха в Чернобил, там спешно пристигнаха учени от академиите на науки на СССР и Украйна.

Информацията от комисията започна да постъпва на 27 април. Тя бе съпътствана от различни уговорки, носеше твърде предварителен и констативен характер, не съдържаше никакви изводи. Съобщаваше се за взрив, за гибелта на двама души, масова хоспитализация на хора, мерки за локализирането на пожара, спиране на останалите три блока. И за изхвърлени радиоактивни вещества по времето на взрива.

На 28 април Рижков докладва на Политбюро първите резултати от работата на комисията. Вечерта беше дадено съобщение по телевизията, а на следващия ден и във вестниците. После информациите се публикуваха редовно. Решително отхвърлям обвинението, че съветското ръководство преднамерено е укривало цялата истина за Чернобил. Просто ние тогава още не я знаехме.

Заради извънредния характер на аварията, едва на 29-и април сформирахме оперативна група начело с Рижков, която действаше денонощно. Протоколите и другите материали за работата й сега са публикувани. В първите дни ние съвсем интуитивно, защото все още нямаше пълна информация, усещахме, че проблемът приема драматичен характер и последствията ще са много тежки.

Мащабът на бедствието ден след ден се изясняваше все по-отчетливо. Стана ясно какво трябва да се прави. На първо място беше да се гарантира сигурността на хората. За провеждането на медицинския контрол включихме буквално всичко, с което разполагахме. Беше разгърната мрежа за медицинска помощ, обхванала почти 1 милион души, в т.ч. над 200 000 деца. Правителствената комисия взе решение хората от Припят да бъдат изселени.
Още при съставянето на първоначалната карта на радиационното замърсяване, а учените заключиха, че там е невъзможно да се живее, започна евакуацията на населението – отначало от 10-километровата зона, после от 30 км. Това се оказа неимоверно трудно – хората не искаха да напускат, наложи се да ги изселваме принудително. В първите дни на май преселихме около 135 000 души.

Разрушеният блок на реактора се оказа най-сложният инженерен и научен проблем, имаше опасност да се срути и потъне в земята.
Вземаха се мерки да не се допусне попадането на радиоактивни вещества през почвите в река Днепър. Бяха прехвърлени войски за химическа защита, техника, разгърнаха се дейности по дезактивацията. Членовете на правителствената комисия работеха без почивка, после минаха на седмични дежурства. Денонощно работеха научните институти в Москва, Ленинград /Санкт Петербург/, Киев, в други градове, решаваха десетки необичайни проблеми. В това беше включена практически цялата страна. В онези тревожни дни на 1986 се проявиха най-добрите качества на нашите хора – самоотверженост, човечност, висок морал. Много искаха да ги изпратим в Чернобил, предлагаха безкористна помощ.

Ликвидирането на последствията от взрива струваше 14 млрд. рубли, после глътна още няколко милиарда. С организирани усилия успяхме да ограничим броя на пострадалите и да локализираме аварията. Към юли беше разработена концепцията за „саркофага“, после в кратки срокове се въведе уникално защитно укритие за повредения реактор с постоянно функционираща система за контрол на състоянието му.

Това е… трябва съвсем откровено да кажа: в първите дни нямаше ясно разбиране за това, че случилото се е катастрофа не само от национален, а от световен мащаб.

Крайно негативна се оказа тази закритост и секретност на атомната енергетика, обременена с институционалност и монополизъм в науката. Своята роля изигра студената война, взаимните тайни между двата военни блока, в това число и в атомната енергетика. Почти нищо не беше известно за 151 случая на изтичане на радиация от атомните централи в света и за опита при ликвидиране на последствията от авариите. Академик Владимир Легасов казваше, че вероятността от ядрени аварии се смята за съвсем малка, цялата световна наука и техника не бяха много подготвени за това. Цареше самоуспокоение, дори лекомислие. Още помня твърденията на уважавани наши академици – едва ли не нищо страшно не се е случило, изпий една-две водки с мезе, ще се наспиш и после нищо ти няма…

Чиновническият манталитет не само пречеше на работата. С него изтъняваше моралното начало, без което знанието заплашва да стане източник на смъртоносна опасност. Страхът да проявиш инициатива, страхът пред началството и стремежът да избягваш отговорностите изиграха крайно негативна роля. Механизмът на вземане на решения не издържа проверката. Моята позиция беше еднозначна. На заседанието на Политбюро на 3 юли казах: „В никакъв случай няма да се съгласим да крием истината нито при решаването на практически въпроси, нито при обясненията за обществото“. Чернобил стана сурова проверка и на гласността, демокрацията, прозрачността.

Лично за мен Чернобилската авария е един от критичните моменти във времето на перестройката, но не само за този период, а и в живота. Наложи се да преживея и премисля много, и да си направя изводите за бъдещето. Може да се каже и така: моят живот се раздели на две части – до Чернобилската авария и след нея.

Сега проблемът с осигуряването на енергийни ресурси е отново на първи план. Невъзобновяемите източници за добив на енергия са на границата на изчерпването. Науката все още не е дала кардинални решения за енергийния проблем. И отново се наблюдава бум в строителството на АЕЦ. Ако е ясно, че световната общност не може без атомната енергия, то съоръженията в централите трябва да се изграждат с всичкия опит, с който днес разполагаме. Това засяга и реакторите, и системите за управление, и системите за гаранции за сигурност, и на първо място – компетенциите на персонала в тези необходими, но твърде сложни и опасни обекти. Задължително е да се гарантира защитата на АЕЦ от възможните терористични атаки.