Политиката се гради върху митове. От тях политиците и партиите черпят силата си. Пропукат ли се митовете, тогава мъглата пред очите на избирателите се вдига. И истината започва да се вижда като на длан.

А истината е нещо, от което определено имаме нужда, стане ли въпрос за ДПС. Партията на Ахмед Доган е обвита от легенди, които не позволяват на обществото да я види такава, каквато е всъщност. Но на митологизирането вече му се вижда краят. Ако не друго, поне широко разпространената представа за „желязната партия“, стегната и дисциплинирана като войска и водена умело от своя пълководец, най-накрая започна да губи сковаващото си влияние върху съзнанието на хората.

Години наред движението жънеше успехи, благодарение на този имидж, който изгради с угодническата подкрепа на приближени медии, безкритичното възхищение на самопровъзгласили се анализатори и завистливите коментари на другите политици. Принос за това имаха дори и най-отявлените противници на Доган, които го провъзгласиха за зъл гений, а партията му за добре смазана и безотказно ефективна политическа машина. „ДПС са умни, ДПС са вертикално координирана и управлявана партия“, каза веднъж Бойко Борисов със смесица от благоговение и ревност.

Какво ни набиваха в главите всички тези волни и неволни ятаци на ДПС? Че електоратът на движението гласува по команда, който и да му сложат като кандидат. Че партийният апарат е верен и изпълнителен и действа само според заповедите на Ахмед Доган. Че всеки политически ход на партията е дълбоко премислен и основан на някаква дългосрочна стратегия, която никому не е известна, освен на сарайския Макиавели. Че останалите партии не могат да стъпят и на малкия пръст на ДПС в неща като единство, организираност и политически нюх. Някои стигнаха дотам, че до неотдавна предричаха на движението мястото на втора политическа сила в България.

И всички сгрешиха, при това жестоко. За последните две години имахме възможност да научим доста нови неща за ДПС. И може би най-същественото е, че движението се разкри като типична българска партия – и по политически практики, и по вътрешни проблеми.

Нищо не откроява така добре разделенията и пукнатините в една формация като скандал в нейното лидерство. В това отношение мътната афера с геополитически нюанс в края на 2015 г., която приключи с политическата екзекуция на тогавашния „оперативен ръководител“ Лютви Местан, демонстрира нагледно, че ДПС е всичко друго, но не и единно. Натиреният Местан не си тръгна сам, а отведе със себе си куп депутати и партийни сановници. И което беше по-лошо за ДПС, на предсрочните парламентарни избори неговата коалиция „Обединение ДОСТ“ прибра и солиден дял от електората на движението. 100 хиляди гласа за конкуренцията въобще не са шега работа, както депесарите откриха в 44-ото Народно събрание, където са едва четвърта политическа сила от общо пет формации

Този резултат погреба и друг мит – че турско-мюсюлманската общност у нас безропотно се подчинява на повелите на Доган. И нека не се заблуждаваме – тук нещата не опират само до безрезервната и стигаща понякога до бруталност подкрепа, която Анкара оказа на своите нови фаворити у нас в лицето на Лютви Местан и Орхан Исмаилов. Факт е, че ДПС загуби позициите си в типично депесарски райони, като например Руен. Което показва, че тази тенденция може да се задълбочи и „заразата“ да плъзне в крепости като Кърджали например. Сухата статистика показва, че от 610 хиляди избиратели през 2009 г. са останали 315 хиляди сега. И възможност за подобрение не се очертава при електорат, който дава непрестанно растящ поток имигранти към Турция и Западна Европа. Събитията в южната ни съседка, както и това, че вече има алтернатива в лицето на ДОСТ, са просто поредните неизвестни в уравнението. Иначе общата тенденция на упадък, която ДПС демонстрира, е видна от години и е характерна за всички традиционни партии в България.

А прословутата желязна дисциплина в ДПС заприличва все повече на зле съчинена басня.

Редиците трябва да се стегнат, за да не изглежда, че движението се разпада. Сигнали, че дисциплината е разклатена идват от парламента, където депутати пренебрегват решението на централното си ръководство да не се възползват от преференцията, за да влязат в НС. Така парламентарната група загуби един народен представител – Ангел Исаев си позволи с лекота да наруши партийната заповед да напусне парламента, без да се вълнува от последствията. Изглежда облагите от независимото депутатство вече далеч надвишават ползите от оставането в ДПС. Желанието на Исаев да работи за себе си отне смятаното за сигурно депутатско място на Дурхан Мустафа – шеф на фракция в бургаската структура. Който се оказа толкова важен, че за да се отвори място за него, партийното ръководство се принуди да отнеме мандата на Камен Костадинов, една от най-влиятелните фигури в движението. Скорошното напускане и на Мустафа може да се смята като наказание за бургаската структура, допуснала ДОСТ да я превземе.

Тази бъркотия показва колко трудно става балансирането на интересите на различните кръгове и групички в ДПС в центъра и по места. Особено след като трета година движението е извън властта и възможностите за уреждане на „наши хора“ намаляха драстично. Какво говори всичко това? Че отдавна е настъпило времето да се разделим с митовете за ДПС.