По всичко изглежда, че властта няма намерение да слезе на земята и да се съобрази с исканията на хората за незабавна оставка. Дори не подозира, че колкото повече отлага развръзката с надежда, че кризата ще я подмине с козметично запушване на дупки, толкова по-нелегитимна става да взема решения. Протестиращите я респектират и плашат, но опорните мантри към тях са отчаяни вопли за диалог и съгласие, които отдавна не работят.

Още по-малко властта се впечатлява от Радев и опозицията. Тук отговорът на критиките и вота на недоверие остава арогантната надменност и самоуспокоението за числено преимущество в парламента и в анкетите на платените социолози и медии.

В паниката си преди седмица Борисов на пожар шкартира министрите, за които се говори, че са свързани с ДПС и Пеевски. Но се оказа, че и тримата бяха спасени от патриотите. Оставките на Горанов, Караниколов и Маринов не бяха депозирани, а само замразени. За да минел и вотът на недоверие, от който правителството нямало да падне. Това още повече им даде кураж и дори заговориха за бъдещи управленски намерения. Горанов се запъна и нагло обяви: „Няма никаква причина да се оттеглям“.

Та, Горанов нямал причина да се оттегля, „десет дни след като съм удовлетворен от изключително успешен за България проект – интеграцията в Банковия съюз и приближаването до еврото“. Искал конкретни примери, че е обвързан с ДПС, както е критикуван. Най-малко политическата му кариера тръгва оттам – да не припомняме дискретните кафета с Пеевски. Ако за Горанов несъбраните и проспани 700 млн. лв. от хазарта не са причина, сигурно ще се намерят поне още 700 милиона причини, за да си ходи.

Караниколов витиевато демонстрира уж загриженост към протестиращите, като се направи на ударен, че не чува какво искат. А то е еднозначно: „Оставка!“. „Хората наистина имат претенции, които трябва да се чуят, на които трябва да се обърне внимание, но трябва да видим с кого да говорим. Те нямат представителство. Не считам, че икономиката на България преди коронавируса беше в тежко състояние. Напротив – ръст на заплатите, рекорден брутен вътрешен продукт, рекорден износ за България“, изрече той.

Самодоказването на инат с празнословни хвалби вече не работи. И Борисов го знае. Знае го и Томислав Дончев, който, без да иска, уцели десетката, като каза, че „правителството ще стои, докато има нужда, докато се скъса връзката с българското общество“. Връзка отдавна няма. От едната страна са пълните площади, които искат оставка, от другата – агонията на отиващата си власт, която не знае как най-безболезнено да се измъкне в страха си от възмездие и ревизия на безобразията, които десет години е вършила.

Все още има шанс, докато не е станало късно. Докато призивите все още са „Идете си с мир“…

Валентин Георгиев