Халфът на Левски Хали Тиам говори ексклузивно за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Треньор на „сините“ Петър Хубчев се зае със задачата да направи не само нов, но и силен Левски. И за тази цел съставът ще бъде почти напълно обновен, но този път „сините“ не бързат със селекция „на килограм“ , а внимателно оглеждат евентуалните нови попълнения, за да не повтарят стари грешки. От старата гвардия Петър Хубчев твърдо гласува доверието на един железен африкански войник, когото феновете наричат с прякора Доктора. Сенегалецът започва кариерата си в Унгария, играе още в САЩ, Турция и Русия, преди да дойде на „Герена“.

– Здравейте, г-н Тиам! Започвате трети сезон в Левски. Какво очаквате от него?
– В Левски нямаш особено голям избор за очаквания. Когато си в този клуб, трябва да се фокусираш върху максимума. Разбира се – това е да станеш шампион. Много желая това най-накрая да се случи на клуба.

– Знаете ли колко треньора сте имал в Левски, откакто пристигнахте в България?
– Да, да. Петима са. Във футбола човек трябва да е готов за подобни ситуации. Нашият бизнес е като летище – един долита, друг излита, някой остава.

– Добре ли е това за отбора обаче?
– Най-важното е да имаш стабилност. Дали е било добре или зле, бъдещето ще ни покаже.

– Сега работите с Петър Хубчев, който доскоро беше национален селекционер на България. Какви са впечатленията ви?
– За краткото време, в което сме заедно, виждам човек със силен характер. Човек, който е победител. Това е нещото, което в момента най-много трябва на Левски.

– Изключваме Хубчев, който е от твърде скоро, с кой треньор работихте най-добре в Левски?
-Всеки треньор е различен и има своето виждане за нещата. Един държи да се играе по-дефанзивно, друг – по-офанзивно. Зависи от треньора. Ние сме професионални футболисти и трябва да се адаптираме към всеки наставник, който е назначен.

– Какъв стил предпочитате?
– Аз съм халф, който играе между двете наказателни полета. С други думи мога да играя и офанзивно, и дефанзивно. Най-важното е как се представям, за да помогна за победата на отбора. Кратко и ясно. Ако с моя офанзивна игра бием, така ще продължавам. Същото ще е и ако успехът идва с по-дефанзивен футбол.

– Как се стигна до офертата на Левски към вас?
– Бях в Русия и новият треньор на Динамо (Москва) ме бе изключил от плановете си. Моят мениджър се свърза с Левски. Тогава се запознах с италианеца Делио Роси, който беше треньор на отбора. В този момент от живота ми пристигане в България беше най-добрата възможна опция.

– Какво знаехте за България преди да заиграете тук?
– Аз съм живял в Будапеща дълго и тя е сравнително близо до България. Знаех, че културата е подобна на унгарската. Познавах Левски и Лудогорец заради европейските турнири. Започнах да разглеждам каква е България, защото не можех да кажа много по темата тогава. И когато дойдох, ми беше много лесно.

– За две години и половина в нашата страна какво най-много ви харесва?
– Това, че стилът на живот е сравнително подобен на унгарския. Моята съпруга е унгарка, децата ми имат унгарски паспорти. Благодарение на всичко това в България се чувствам като у дома си.

– А какво не ви харесва в България?
– Не са много нещата. Но нека да избера едно – времето. Или е много топло, или е много студено.

– Кой е най-добрият ви спомен от България досега?
– Когато се класирахме за финала за купата на България. Отстранихме ЦСКА. Това е най-добрият ми момент в България и в този велик клуб. Въпреки че не успяхме да спечелим трофея впоследствие, нямам по-добър спомен.

– Тогава може би най-лошият спомен е финалът?
– Точно така. Дойде толкова скоро.

– Как се случи? Играхте много по-добре от Славия и загубихте.
– Футболът е много странна игра. След такъв мач не остава просто загубата. Три дни не съм спал дори един час. Опитвах се да се осъзная, да разбера какво точно се случи. Как загубихме? На терена трябваше лесно да победим. Съперникът обаче дойде с един план и го изпълни.

– И намерихте ли отговор в тези три нощи?
– Просто си сложих обувките и отидох на тренировка. Няма по-добър лек.

– Какво мислите за нивото на българския футбол?
– Добро е. Много отбори в България играят силно, агресивно. Бил съм в много различни шампионати. Всеки си има своя стил.

– Кой е най-близо до българския?
– Руският стил. Футболът там е много подобен на българския.

– Мислите ли, че в българския футбол има феърплей? Немалко хора се съмняват в това. Вие сте чужденец и е интересно какво мислите.
– Аз мисля, че има достатъчно феърплей във футбола. На терена често получавам жълти картони по време на мач, но това е част от играта. Някои го разглеждат като битка, други като липса на феърплей. А от друга гледна точка много неща се говорят по трибуните, но аз мисля, че играта е достатъчно честна.

– Левски не е печелил трофей от 10 години. Какво липсва на клуба?
– Всеки ден се питам този въпрос: „Какво точно липсва?“ Ние имаме всичко в отбора – отлични играчи, отличен щаб, великолепни фенове. Наистина всичко, за да печелим. Сигурно има един процент късмет, който ни липсва. Може би трябва да работим повече и на терена, и извън него. Наистина нямам търпение Левски да спечели трофей. Клубът го заслужава. Не е честно, че десет години няма нищо.

– Мислите ли, че има психологически проблем?
– Възможно е да има. Аз обаче не съм усещал психологически проблеми дори за една секунда на терена. Излизаме, за да спечелим всеки мач. Това е единствената ни цел.

– Какво мислите, че ще е добро представяне в Лига Европа този сезон?
– Имаме силен тим. И трябва да стигнем по-напред в сравнение с миналата година. Знаете, че тогава отпаднахме още срещу първия съперник. Този трябва да е различно. Минималното е да продължим поне една стъпка повече.

– Нека поговорим за идването ви в България. Как ви приеха в Левски?
– Много добре, много мило. Намерих френскоговорящи колеги, другите говореха английски. Това ми харесва много в България – повечето хора говорят английски. Така нямам проблем с комуникацията.

– Много футболисти напуснаха Левски след края на сезона. Защо вие решихте да останете?
– Когато се чувстваш добре на едно място и когато искаш да постигнеш нещо, е лесно да решиш да останеш. Аз се чувствам много добре тук и досега. Върша си работата, имам моите амбиции, клубът има своя проект. Аз съм част от проекта.

– Кои са най-добрите ви приятели?
– Съотборниците ми, с които всеки ден работя. И разбира се съпругата ми.

– Имате ли български приятели извън футбола?
– Футболистите са. Излизаме понякога на вечеря. Обичам да се шегувам с Райнов. Често играем белот.

– Печелите ли винаги?
– Не винаги, но доста често.

– Имаше едно дерби с ЦСКА и феновете на „червените“ ви обвиниха, че нарочно сте контузил Фернандо Каранга. Каква е истината?
– Водихме с 1:0. Това беше една от така наречените 50 на 50 ситуации за топката. Аз съм дефанзивен халф. Всички треньори, които съм имал, са ми казвали, че ако не съм сигурен на 99 процента, да не атакувам топката. Във футбола винаги е имало контузии. Случва се. Този момент беше лош за съперника. Но никога не съм искал да контузя футболист.

– Значи няма умисъл?
– В никакъв случай. Не желая на нито един футболист на земята да се контузи. Без значение дали е от ЦСКА или от който и да е друг клуб.

– Говорил ли сте с Каранга след това?
– Лично не съм. Срещнахме се още веднъж на една контрола в Кипър. Той вече играеше за китайски клуб. Просто се срещнахме, не сме говорили нищо специално.

– Мислите ли, че все пак има футболисти, които нарочно биха контузили съперник?
– Това не е хуманно. Ако си човешко същество, ако си спортист, страдаш при контузия на твой колега. Повярвайте ми, че много травми съм виждал. Много е лошо. Мислил съм, че е възможно някой път аз да съм на негово място с тази контузия. Не мисля, че има футболист, който умишлено би предизвикал травма.

– България има сериозен проблем с расизъм. Бил ли сте жертва?
– В Унгария този проблем също съществува, както в България. В Русия е подобна историята. Аз не съм се чувствал жертва. Излизам и играя. Може би е нормално, не сме с един цвят на кожата. Ако си бял и отидеш в черна държава, ще те гледат с други очи. Но това не означава, че са расисти. Те просто не те познават.

– Какво мислите за расистите? Какво бихте им казали?
– Расизмът има две страни. Някои мислят, че само белите са расисти. Но има и черни расисти, и жълти расисти. За мен расизмът е незнание. Те просто не знаят. Не виждат, не търсят. Тези хора са уплашени. При тях страхът е повече от омразата. Правят нещо, което не разбират.

– ФИФА води много дълга битка с расизма и една от идеите е да се спира мач заради него. Какво мислите?
– Спирането на мача не означава, че проблемът ще е решен. Може дори да стане още по-лошо. По-добре е тези хора да се изваждат от стадиона и да се говори с тях. Да се опитат да ги разберат защо го правят. И ако се налага да ги наказват, да им се карат строго. Но да ги накарат да разберат защо са расисти. Сигурно имат своята причина. Но нека осъзнаят, че тази причина е неправилна.

– Вашата съпруга е от Унгария. Вероятно е бяла?
– Да, точно така.

– Как се запознахте?
– Тогава играех за МТК (Будапеща). Срещнахме се там. Тя е всичко за мен. Помага ми за всичко. Дори сега, когато давам това интервю, тя е у дома и гледа децата, но мисли за мен и как ще мине интервюто. За мен означава безкрайно много. Заради нея съм по-спокоен и по-самоуверен на терена.

– Вие сте от Сенегал, но защо никога не сте играл в сенегалски отбор?
– Вярно е, но дано един ден да играя в националния отбор. Това е мечтата на всеки сенегалски футболист.

– А как напуснахте родината си?
– Тренирах в една юношеска академия. Оттам ме поканиха в Италия, в Примавера в клуба Новара. Участвах на турнир с този отбор. След него един мениджър ме заведе в Унгария, в отбор, който се казва Капошвари. Там подписах първия си професионален договор.

– А как се стигна до трансфера ви в Чикаго Файър? Знаете ли, че най-голямата легенда на клуба е българин?
– Разбира се, че знам. Странно се получи трансферът. Бях изиграл най-силния си сезон в кариерата за МТК. И ми се прииска промяна. Когато дълго си на едно място и не останат предизвикателства, търсиш нещо ново. Винаги съм го правил в живота. Имах много оферти, но тази беше най-добрата. Казах си: „Нека опитам!“

– Много ли е различен животът в Америка, отколкото в Европа?
– Много, много по-различен. Все едно попаднах в друг свят. Ако питате мен, аз се чувствам повече европеец. През първите три месеца в Америка не бях стабилен. След това започнах да свиквам с тяхната култура. Наистина светът е коренно различен.

– Унгария, САЩ и после Турция. Как става така?
– Да, защото исках да се върна в Европа. В Чикаго Файър играех под наем и поради тази причина не можех да се върна в моя унгарски клуб. Беше декември и се появи офертата от Газиантепспор. Турската Суперлига също е силно първенство и лесно се съгласих. Нивото е много високо. Изиграх 15 мача.

– И след това Динамо (Москва).
– Да. Бяха ме гледали в Газиантепспор. Искаха много да ме откупят. Но изведнъж се появиха финансови проблеми и отборът изпадна от първа лига. Не можех да остана повече. Винаги съм искал да играя във водещи клубове.

– Често сменяте клубовете си, но в Левски определено се задържахте. Колко време се виждате още тук?
– Може и 20 години, може и цял живот. За мен футболът е на първо място. Харесвах да опитвам различни държави, различни култури. Топката обаче си остава кръгла. На всяко кътче на света ще остане такава.

– Кой е най-паметният мач във вашата кариера?
– Срещу Галатасарай. Вкарах гол и се почувствах божествено.

– Как завърши мачът?
– Загубихме с 1:2, след като Уесли Снайдер ни вкара гол в края от свободен удар.

– Не сте вкарвали много голове, но все пак посочете най-хубавия ви.
– Срещу Галатасарай се почувствах най-добре. Но най-хубавият ми гол е в Унгария, когато играех за Капошвар.

– Бихте ли ни го описали?
– С удар от 30 метра. В интернет можете да го видите.

– Кой треньор има най-голямо влияние върху кариерата ви?
– Делио Роси. Той направи много неща за кратко време с мен. Направи ме по-добър футболист. Обясни ми неща, които не знаех. Ясно ми е, че в България не го харесват много. Може би заради стила, който налага и може би характера му. Но въпреки това той вижда прекрасно какъв е потенциалът ти и те кара да се опознаеш.

– Мечтаете ли вече за националния отбор на Сенегал?
– Не знам накъде ще се развие кариерата ми. Не е лесно да се влезе в националния отбор. Много играчи са от Висшата лига, от френската Лига 1, от испанската Примера дивисион. В Сенегал имаме проблем с манталитета. Хората там гледат само пет първенства. И мислят, че другаде футбол не се играе. Това са Англия, Франция, Испания, Италия и Германия.

– Садио Мане ли е любимият ви играч?
– Не, моят идол е Яя Туре. Сега обаче подкрепям Садио Мане, защото той е най-известният сенегалски футболист в момента. Той е посланикът на нашата страна по света.

– Африка има брилянтни футболисти като Мохамед Салах, Садио Мане и Пиер-Емерик Обамеянг. Мислите ли, че ще дойде времето, когато африкански отбор ще спечели световната титла?
– Ще е нужно много време. Африка винаги е имала световни звезди. Но е нужно да сме по-задружни, по-обединени. Може би ще дойде моментът и да спечелим нещо голямо, но няма да е лесно.

– Контактувате ли в България с други африканци?
– Не познавам много. Виждам, че в Първа лига има и други африканци. Нямам време за контакти. Когато не играя, съм при семейството ми. Домошар съм.

– Ако трябва да посъветвате ваш български приятел, какво трябва да види в Сенегал? Каква е вашата родина?
– Много дружелюбна страна. Казваме го така – „пиедалакарака“. Това означава страната на гостоприемството. При нас няма разлика дали си сенегалец, португалец или българин. Всички хора ще се стараят да ви накарат да се чувствате щастливи. Чужденците ни наричат „пиедалакарака“. Ето го съветът ми – ако отидете там, яжте ориз и риба. Това е основната храна. Много е вкусна. Има и едно голямо езеро, което си струва да посетите. Великолепно е.
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+