Как ли ще изглежда България след изборите? Перспективата не е обнадеждаваща. Страната ще е в криза, но не и в катастрофа, която да помете всичко. Радикални неща няма да се случат. А нещо половинчато и разочароващо.

В парламентарната зала

До парламентарните избори остават дни. А България е в задънена улица. Вместо дискусия по важните за страната теми, партиите се замерват с ултиматуми. От „Има такъв народ“ – мажоритарна система или смърт. От БСП – болниците да не са търговски дружества. От Марешки – безплатни лекарства за пенсионерите. От десните – лустрация. От ВМРО – да си изкараме националните комплекси върху братята македонци. От ГЕРБ – още стиропор.

Някои от дебатите са съвсем абсурдни. Умрели от Ковид – умрели с Ковид. Имаме нужда от електричество – нямаме нужда от електричество. Печелим от руската тръба – губим от руската тръба. Едните вадят листове с цифри, и другите вадят листове. По света след подобни дебати веднага канят експерт, който да обясни какви са обективните обстоятелства, ние обаче си оставаме с политическия пинг-понг. Тези дни един деец на управляващите, притиснат от опонента си, просто каза „Аз имам мои факти“.

Някои платени участия пък направо ни върнаха в 1990-те: вдигнати от сън културтрегери, странно фризирани дами, застаряващи футболисти, неполучили нобелова награда вирусолози и прочее инфлуенсъри, които не знаят защо и как са се озовали в листата на съответната партия. Какъв ли ще е електоралният ефект на скуката в тези избори?

Политиката на ултиматума ще разочарова всички

Политиците декламират своя лайтмотив, който събеседниците им просто пропускат покрай ушите си. ПР-ите знаят, че ако спориш с някого, всъщност му помагаш да бъде запомнен, дори когато го оборваш. Затова повтаряй своето, цупи се, надвиквай. Най-откровено в тази посока тръгнаха хората на Слави Трифонов, които направо отказват да паднат до нивото на опонентите си и да дискутират с тях. Дали тази стратегия в стил „Симеон Сакскобургготски“ ще успее? Медийните експерти очакват с любопитство отговора. Ако успее, представяме си следващите избори – по различни фейсбук-платформи текат монолози и никой не снизхожда до дебат с никого.

И понеже партиите все пак ще трябва да взаимодействат в един бъдещ парламент, отсега е ясно, че политиката на ултиматума ще разочарова всички. Това разочарование ще роди нов, още по-протестен вот, от който ще последва още по-голямо фрагментиране, а оттам – още по-голямо разочарование и т.н.

Как се озовахме в този омагьосан кръг? Една от причините: надраснахме старите идеологии, а нови не измислихме. Лявото и дясното правят възможно групирането на партии, което е абсолютно задължително, особено при пропорционална избирателна система като нашата. Ритуалът на демокрацията предполага едно определено зануляване – партиите застават на изходни идеологически позиции, гледат напред, не назад. У нас обаче тази работа е все по-трудна, защото върху плещите им се трупат минали вини. Либерали, но подкрепят един бизнесмен-крадец. Леви, но наследници на комунистическата диктутура. Десни, но приватизирали едни неща.

Как се тръгва начисто? На това следва да се учим от по-старите демокрации – със сигурност решителна роля играе и съдебната система, която в България не буди особено доверие. Но партийна идентичност на базата „никога-с-тези-и-никога-с-онези“ не изглежда перспективна.

Възможните варианти след 4 април

Сговорчиви изглеждат само управляващите, вкопчени в креслата си. Но колкото и да ги смятаме, ГЕРБ и националпопулистите (ако проправителствените медии ги добутат до парламента) ще имат нужда от подкрепата на някой и този някой най-вероятно ще е ДПС. И тук разочарованието на избирателя ще премине в гняв, а протестите ще надминат миналогодишните.

Като теоретична възможност стои вариантът за „програмно“ правителство на БСП и ДПС по формулата на Доган. То ще трябва да привлече подкрепата на протестните партии по определени теми като съдебната реформа, а предвид първоначаното натрупване на омраза, подобно правителство едва ли ще е стабилно и ще се окаже прелюдия към нови избори догодина. Надеждата е, че в този период ще бъдат разкрити грешки на управляващите и подкрепата за ГЕРБ ще се срине. Е, някои нови бизнесмени ще заемат местата на някои стари, ще видим дали си заслужава.

Другият вариант е пак малцинствено правителство, но излъчено от протестните формации на Слави Трифонов, Демократична България и „Изправи се.БГ“, които не се обичат, но се виждат взаимно като „по-малкото зло“. Около 70 депутата зад такова правителство ще трябва да разчитат на поне около 30 очаквани депутати от ДПС. Или още по-смел варинат – на около 60 от БСП. Сложна работа. Може да помогне символиката, т.е. това, че след два неуспешни опита мандатът ще бъде връчен някоя от протестните партии и това ще оправдае компромиса в очите на избирателя – ние съставяме правителство, онези ни следват. И пак кратко управление със същата надежда – да се спечели време за разследване на досегашната власт. След това би се стигнало до нормализация, при която партиите се редят според някакви идеологически принципи.

За да стигнем до радикалния вариант: парламент без мнозинство, където седят 6-7 гневни опозиции, а управлява нещо съвсем служебно и временно. Партиите са удържали на клетвите си, избирателите са доволни, а страната потъва.

Ще се случи нещо разочароващо

Перспективата не изглежда обнадеждаваща. В криза сме, но не в катастрофа, която да помете всичко. ГЕРБ пада, но все още е между 6-тия и 5-тия етаж. Радикални неща няма да се случат, така че ще се случи нещо половинчато, разочароващо.

Не искам да обезкуражавам избирателите, защото отчаянието е най-големият съюзник на статуквото – с тази работа се заеха вече много анализатори. Разбъркването на картите е здравословно, от него идва силата на демокрацията. Искам само да ги призова да не се разочароват от партията си, ако след 4 април се наложи тя да забрави някои от своите ултиматуми и потърси сътрудничества. Защото както е казал Бисмарк, политиката е изкуство на възможното.

Автор: Ивайло Дичев

Източник: „Дойче веле“