Един стар виц разказва как две гадателки се срещнали и след като прекарали известно време в почтително мълчание, едната казала на другата: „Гледайки в бъдещето виждам, че ти ще си се оправиш. Но какво ли ще се случи с мен?“

Спомних си тази история, когато наскоро на публично събитие във Виена бях попитан от един от слушателите възможно ли е днес един либерално мислещ европеец да бъде оптимист за бъдещето на Европа.

Въпросът беше основателен. След победата на Доналд Тръмп на изборите в САЩ, с мисъл за войните в Украйна и Близкия изток, за нестабилната икономика, и парализирани от страх пред миграцията, европейците приличат на Ченс, героя от филма на Хал Ашби „Присъствие“.

В този филм Ченс, изигран блестящо от покойния Питър Селърс, води уединен живот, като поддържа градината на едно имение и познава света от телевизия. Когато е принуден да напусне и да се изправи срещу реалността, той е нападнат от въоръжен с нож уличен хулиган. Единственото, което му хрумва в тази ситуация е да извади от джоба дистанционното на телевизора и да се опита да смени канала. Все пак Чанс оцелява. Ала бъдещето на Европа не може да се приема за даденост.

През последните години Европа се занимаваше с това да пази статукво, което всъщност отдавна си беше отишло, говорейки на език, който вече е неразбираем. Тя прахосваше енергия и пари в опит да възстанови един свят, който не може да бъде върнат.

Днес европейските демокрации са на ръба на нервен срив. Те са заплашени едновременно от гнева на избирателите и от паника сред елитите. Избирателите мечтаят да накажат елита, докато властта се надява да успее да успокои електората.

Скорошното решение на Конституционния съд на Румъния, с което беше анулиран първият тур на президентските избори заради предполагаема чуждестранна намеса, но вероятно и защото резултатите не се харесаха на управляващите партии, показва, че паниката на елитите може да стане по-опасна от гнева на избирателите. А в същото време опитът на правителствата да мобилизират националното единство пред лицето на външни заплахи не успява да убеди хората да се обединят под националното знаме.

Единственият начин либерално мислещите европейци да преодолеят своя песимизъм е те да се опитат да разберат как и защо попаднаха в капана на собствения си прекомерен оптимизъм в края на Студената война.

Докато не осъзнаят колко неуместно е било тяхното триумфално разбиране за „края на историята“, те ще продължават да бъдат преследвани от призраци на събития, които се разпадат.

Погледнато в трезва ретроспекция 1989 г. вече не изглежда като върховата точка на либерализма. Всъщност тя е била обещаваща година и за радикалния ислям. През тази година за пръв път един ислямистки бунт (в Афганистан) успява да победи една свръхсила (Съветския съюз). Изтеглянето на съветските войски от Афганистан се оказа повратен момент не само за ислямистите, но и за обикновените руснаци.

Когато през 2019 г. независимият социологически център „Левада“ попита руснаците какво означава за тях 1989 г., мнозинството посочиха тъкмо унижението от изтеглянето на Съветския съюз от Афганистан, а не, примерно, първите свободни избори в Полша след повече от 40 години или падането на Берлинската стена.

Не краят на комунизма, а загубата на ореола на свръхсила формира спомените на руснаците за 1989 г. Затова от днешна гледна точка устойчивостта на комунистическия режим в Китай е по-важен исторически маркер от провала на комунизма в Европа. А възходът на така наречените средни сили като Индия, Турция и Бразилия има по-голямо значение за формирането на новия геополитически пейзаж от постоянно обсъжданото съперничество между САЩ и Китай.

По същия начин технологиите и демографията – отношението ни към изкуствения интелект и страховете ни от свиването и застаряване на населението – в близка перспектива ще бъдат по-решаващи фактори за формирането на национална политика, отколкото идеологическата битка между демокрацията и автокрацията.

Възможно е да се окаже, че най-важното събитие от 1989 г. е било това, че 17-годишният Илон Мъск напуска родната си Южна Африка. Опитът му като млад бял мъж през последните години на апартейда очевидно е допринесъл за формирането на днешните му политически възгледи. Спомените на Мъск за всекидневното насилие в Южна Африка през 80-те години на миналия век се вписват в дистопичната визия на Тръмп за съвременна Америка. Какво друго ни остава освен да открием път до Марс?

Танцуването на една постоянно променяща се мелодия може да бъде изтощително за либерално мислещия европеец, но може да бъде и освобождаващо. Когато след десетилетия хората се обърнат към 2024 г., напълно възможно нито е победата на Тръмп, нито възходът на авторитаризма по света да изглеждат толкова значими събития, колкото ни изглеждат днес.

Европейците трябва да научат урока, че историята не е венчана за никого – тя е необвързана и има много любовници. Затова и няма място за паника.

Иван Кръстев, „Файненшъл таймс“