Виктор Николаев, НТВ: Казват, че (в антикорупционния закон) не е дефинирано какво е то корупционно поведение, какво е почтеност, дори има реакция срещу анонимните сигнали.

Меглена Кунева, ДБГ: …Въпросът, така както е разгледан в този закон – сега той е глава втора, т.е. има цяла една систематична единица, която разглежда неподписаните сигнали – е ние даваме ли тежести, даваме ли вяра на това, за което хората сигнализират, независимо дали е подписано или не, ако има доказателства за това, то даваме ли тежест и правим ли едно предварително разследване, или го хвърляме в кошчето. С други думи, ако в един ваш репортаж, който показва явни примери на необяснимо богатство, ако не е изписан репортерът и операторът, трябва ли да го излъчите, или не трябва да го излъчите? Според мен важното е, че сте го открили. По същия начин, когато ние говорим, че можело да има злоупотреба от страна на хората, че някой може…

ВН: Лов на вещици например.

МК: Лов на вещици и т.н. Извинявайте, но това са същите тези граждани, които са съседи, приятели, роднини и т.н. на политиците. Става дума за същата нация. И ние даваме на всички нас правото да гласуваме, питаме хората за най-важните за държавата неща и изведнъж тука, когато трябва да ги оправомощим с още едно средство с ръцете, за да направим държавата си по-добра, ние казваме, а, не, не. Това са някакви извънземни, които ще дойдат, много лоши хора, които ще започнат да клеветят съседите си. Аз мисля, че това е абсолютно неправилно. (…)

Анна Цолова, НТВ: Още въпроси по тема образование. Не се ли увлякохте малко по следване на общественото мнение, което беше заблудено: „История славянобългарска“ пада, а на нейно място идва „Робинзон Крузо“, та да направите така, четох заглавие, четири пъти да се изучава „История славянобългарска“. Не подценявам този факт, само казвам това ли е най-големият проблем на българското образование? Ако да, защо, ако не, кой е най-големият проблем на българското образование?

МК: Добре, по първия въпрос. Можете спокойно 4 да го разделите на 2. Обикновено у нас малко така се преувеличава. Да, „История славянобългарска“ се учи като литература…

АЦ: Знаете, че бройката няма никакво значение, разбрахте въпроса ми.

МК: Да, това е хипербола. В литературата тя е добре дошла, в журналистиката не толкова. Но това в скоби.

АЦ: Т.е. тези заглавия не били верни, от пресконференция ваша.

МК: Не е четири пъти. Но нека да кажа за какво става дума. Учи се по литература, да, учи се и по история наистина. Тя може да се учи и в един предмет, който сравнява ренесанса в България, Възраждането, с европейското. Т.е. идеята за това как ние се връщаме и се затваряме само в нашата национална история, е абсолютно фалшива. Зависи как се преподава. Всяко едно нещо. Един учител може да направи връзка на „История славянобългарска“ с който искате факт от западноевропейската история и западноевропейската литература. Може да направи връзка между Българското възраждане и т.нар. Ранно холандско възраждане в живописта. Въпросът е да дадем на учителите, да развържем ръцете им да направят това, което те считат за необходимо, което могат да направят, за да обяснят, че през националната ни история ние сме част от голямата западноевропейска картина или от голямата световна картина. Така че аз смятам, че не бива да се дава, не бива с такава настървеност да се броят произведенията. Всяко нещо може да мине през националното и всяко нещо може да мине през европейското.