До съвсем неотдавна да споменеш с добро Делян Пеевски в публичното пространство беше едва ли не проява на лошо възпитание. Особено в средите на умнокрасивитета.

Политиците и анализаторите от този виртуален балон не пропускаха веднага щом се събудят и малко преди да си легнат, да отправят обичайната гневна тирада срещу този човек. Да попържаш Пеевски – това беше задължителното условие, за да те приемат тези хора в своя претенциозен клуб.

Повече от десетилетие продължаваше тази тенденция и доскоро по нищо не личеше, че нещо би могло да я промени. Няма как да сте забравили онзи героично-славен десант на Росенец, извършен от безстрашния евроатлантик и чутовен борец срещу руската опасност Христо Иванов. С този си акт тогавашният любимец на софийската градска десница дръзна да отправи нечувано предизвикателство към самия Ахмед Доган и, разбира се, да се изправи, горд и величав, срещу неговата по-нова версия Делян Пеевски.

На различните избори през годините, последвали този нечуван героизъм, родните евроатлантици заливаха публичното пространство с изобличителни тиради именно срещу Пеевски. Обявиха го за абсолютен символ на корупцията, безапелационно постановиха, че именно той е човекът, който развращава едновременно политиката, съдебната система и бизнеса. И от всички тези словоизлияния публиката оставаше с впечатлението, че е достатъчно Делян Пеевски да напусне политическия и обществения живот, за да се сбъдне мечтата на умнокрасивите политици и анализатори за превръщането на България в модерна и просперираща държава.

Разбира се, това беше послание, лишено от всякакъв смисъл, и в неговата истинност можеха да повярват само запалените и лишени от връзка с действителността читатели на „Дневник“ и „Медиапул“.

Пък и в цялата тази кампания анти-Пеевски имаше и още един забавен момент. Политиците, които се изправяха директно срещу него по време на изборите, ядяха голям изборен бой. И това важеше както за героя от Росенец Христо Иванов, така и за различните му аватари от евроатлантическия сектор. Единствената утеха, която оставаше на тези хора, самообявили се за „умът и съвестта на нацията“, беше, че върху Пеевски продължаваше да тегне общественото клеймо. Разбира се, те много се радваха и направо си хвърляха капите от щастие, когато стана ясно, че Големият ни американски брат е включил техния архивраг в списъка „Магнитски“.

Ето, тържествуваха те, Пеевски може и да ни отнася на изборите като куцо пиле домат, но от Вашингтон никак не го харесват и вече открито потвърждават тезата ни, че той е „руски агент“.

На фона на дългогодишното негативно отношение към Делян Пеевски метаморфозата, която претърпяха по негов адрес евроатлантически настроените политици и анализатори, наистина е забележителна. В момента всичко изглежда така все едно последните десет, че и повече години, са безвъзвратно изтрити от паметта им. Никой вече не говори за протестите от 2013 г., започнали след назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС, никой не споменава за влиянието му в бизнеса и съдебната система, даже за Росенец никой не се сеща. Днес доскорошните активни борци срещу Делян Пеевски са негови първи съдружници.

Нещо повече, те дори като съдружници не се държат, а по-скоро като подчинени на този човек. Той определя политическия дневен ред, той решава кои закони да бъдат гласувани и кои не, той решава кои министри трябва да си ходят и кои да останат, той обяснява на журналистите в парламента какво се случва и, по-важното, какво има да става.

Е, в такъв случай няма как да не признаем правотата на Ахмед Доган, който определи като феномен своя наследник на лидерския пост на ДПС. Наистина трудно може да бъде открит човек в публичното пространство, който в продължение на години да бъде заклеймяван толкова яростно и който така скорострелно да се превърне в политическа фигура от решаващо значение.

Има една много хубава концепция, идваща от театралните среди. Според нея царят в спектакъла се играе не толкова от актьора, който изпълнява въпросната роля, а от отношението на останалите герои към него. Именно от подчиненото положение, което те демонстрират към царската фигура, публиката веднага разбира кой ръководи нещата.

Точно същата е ситуацията в актуалния ни политически живот. Не Делян Пеевски се държи като министър-председател, а останалите политици се държат към него така, все едно именно той е истинският премиер. Вярно, ние си имаме един формален ротационен премиер, но по всичко личи, че никой не се съобразява с него. Всички са прекалено заети да се съобразяват с Пеевски и затова не им остава никакво време да обръщат каквото и да било внимание на Денков.

Да, Делян Пеевски наистина е феномен. И основната причина той да бъде определян така е следната. По категоричен начин Пеевски изкара наяве цялото лицемерие, с което е пропито поведението на евроатлантическия политически сектор. Няма как освен като лицемери да наречем хората, които дълги години ни обясняваха колко вреден бил Пеевски, а само за една нощ от негови вдъхновени хулители се превърнаха в също толкова вдъхновени обожатели.

Нещо повече, евроатлантиците с огромно удоволствие използваха именно срещу него, Доган и ДПС любимия си упрек – те били истинските проводници на руското влияние в България. Днес, разбира се, подобни неща не се говорят. Както доскоро беше проява на лошо възпитание да кажеш нещо добро за Пеевски, така сега се смята за недопустимо да му отправиш и най-малката критика.

Ама това било, защото нямали търпение да направят великите си съдебни, конституционни и какви ли не още там реформи, оправдават се тези лица. Обаче едва ли има някой извън жълтопаветния балон, който да приема сериозно подобна аргументация. Никакви „грандиозни“ реформи не вълнуват тези хора. Единственото, към което те се стремят, е да бъдат на власт. И понеже на този етап именно Пеевски им гарантира стабилното присъствие във властта, те са готови и земята под краката му да целуват, само и само да се задържат колкото се може по-дълго в управлението.

В името на тази заветна цел те му подариха даже любимите си идеи, които не спираха да предъвкват. Кой днес най-много говори за любов към евроатлантизма, кой най-яростно призовава за твърд отпор на „зловредните планове на Путин по отношение на България“? Не, не е Христо Иванов, нито пък Атанас Атанасов или Кирил Петков. Днес евроатлантик номер едно е именно Делян Пеевски.

И, както изглежда, дългогодишните евроатлантици нямат нищо против това той да ги измести и в тази сфера. Както няма да имат нищо против, ако един ден Пеевски от неформален се превърне и в официален премиер. Ще приемат този факт и гък няма да кажат. Стига и те да са на власт.

Петър Волгин