България е разтресена от политическа криза, защото срещу управляващите, включително срещу премиера Борисов, има сериозни съмнения за корупция и злоупотреби. Тези съмнения дори влязоха в доклади и резолюции на европейски органи. Става дума за конкретни скандали: „Божков“, „нощно шкафче“, „записи“, „къща в Барселона“, „осем джуджета“, „либийски танкер“ и т.н.

По нито един от тези скандали нито парламентът, нито обществото получиха смислена информация от Иван Гешев. Което само затвърди впечатлението, че той заема високия си пост с определена цел: по точно такива скандали да не се случва нищо в наказателен план.

Основната вина за подигравката с парламента обаче не е на Иван Гешев, а на управляващото мнозинство от ГЕРБ, ДПС и техните сателити, които я допуснаха. В този случай БСП свърши своята работа на опозиция – депутатите ѝ бяха много добре подготвени и зададоха нужните въпроси. Но управляващото мнозинство не се противопостави на опитите на Гешев да избягва тези въпроси, а напротив – помагаше му с удобни питания и накрая изготви положителна проекторезолюция за одобрение на доклада и изслушването му. С този акт беше потвърден политическият договор за ненападение между главния прокурор и управляващите: всеки от тях пази гърба на другия.

За какво всъщност отговаря главният прокурор?

Изслушването на Иван Гешев от правната комисия в Народното събрание демонстрира, че проблемът с безотговорността на главния прокурор се е задълбочил. След решението на Конституционния съд за оперативната самостоятелност на прокурорите и за това, че всеки прокурор може да разследва Иван Гешев, се стигна до следната парадоксална интерпретация: главният прокурор може да влияе на всяко дело чрез „методическо ръководство“, но той не отговаря за нито едно от делата, а само за методическите си указания. Ако това „методическо ръководство“ е основната съдържателна работа на главния прокурор, защо тя тогава не присъства в отчета му? Какви са били инструкциите, указанията и методическите насоки, които е давал? Формални ли са или не? Колко са? Писмени ли са? Публични ли са? Засягали ли са някой от големите скандали? По нищо от това обществото не получи никаква информация.

Големият проблем е, че тази умишлено неясна концепция за „методическо ръководство“ затвърждава властта на главния прокурор над подопечните му прокурори (те трябва да се съобразяват с него) и сваля от него отговорността за всяко конкретно дело. Това е така особено в ситуация на беззъб ВСС, който не упражнява никакъв контрол върху дейността на главния прокурор по принцип.

Кои са делата от обществен интерес, по които прокуратурата дава информация?

Какво е „методическото ръководство“ на Иван Гешев по този въпрос също не стана ясно от изслушването. Както депутатът Крум Зарков от БСП отбеляза, по някои дела прокуратурата дава обилно информация, защото били в обществен интерес, а по други – тези, заради които хиляди протестират – е изключително пестелива. По скандалите около премиера например Иван Гешев съобщи единствено, че Борисов три пъти е бил разпитван от различни прокуратури.

В някои от отговорите си г-н Гешев намекна за това как прокурорите решават коя информация да пуснат: само ако тя подкрепя тезата на прокуратурата. Тъй като обвиняемите имали достъп до медии, прокурорите решавали да пускат информация, която аргументира техните собствени позиции. Но ако това е методическото указание, адвокатите са прави да протестират, че става дума за злоупотреба с власт – прокуратурата сама се поставя в привилегирована позиция да пуска това, което е изгодно за нея, по дела, които са изгодни за нея. Т.е. има ясен двоен аршин, който подрива устоите на правовата държава.

Защо Иван Гешев не е поискал от наблюдаващите прокурори разрешение за изнасяне на информация по делата от обществен интерес?

Докладът на прокуратурата е пълен със суха статистика на бюрократичния ѝ оборот. В тази статистика се загубиха дори управляващите. Депутатът от ГЕРБ Красимир Ципов например попита колко от отчетените корупционни дела засягат високите етажи от властта. Ако той е разбрал отговора, който получи, редно е да го сподели. Обикновено като „висок етаж на властта“ и разследван действащ министър се развява Нено Димов. Проблемът е, че делата срещу него са за нарушение на Закона за управление на водите и нямат много общо с корупцията: поне такава информация не е изтекла в медиите. А и Нено Димов просто бе използван като наказателен бушон за прикриване на тежка управленска грешка, за която политическата вина е колективна – на правителството.

На този фон на липса на казуси по високите етажи на властта е изключително неправдоподобно Иван Гешев да не се е сетил да се подготви добре по парливите скандали около управляващите и премиера. Всъщност, целият смисъл на изслушването му в парламента беше точно този – да демонстрира, че се отнася сериозно и към съмненията в корупция за самия център на властта. В който Нено Димов – за разлика от Ахмед Доган и други нотабили на ДПС – не е бил никога.

За какво служи парламентът?

Смисълът на парламентарния контрол е в това народните представители да могат да получат пълна информация за функционирането на държавните органи. На базата на тази информация те трябва да вземат кадрови и законодателни решения с огромна важност, включително за промяна на самата конституцията. Изслушването на Иван Гешев в комисията на НС се превърна в задружно упражнение между управляващи и главен прокурор за скриване на информация от обществото. Ако това скриване бъде увенчано и с решение на НС в пленарната зала, приемащо и одобряващо доклада на прокуратурата, подигравката с парламентаризма ще стане окончателна.

И тук идваме до искането за оставка на председателя на парламента г-жа Цвета Караянчева. Това искане е основателно, макар че е изключително иронично, че ДПС – които де факто са част от управляващото мнозинство и си поделят с него вината за ерозията на парламентаризма – го подкрепят. Под ръководството на г-жа Караянчева българският парламент наистина съвсем се обезсмисли и се превърна в параван на изпълнителната и на прокурорската власт: мисията му изглежда е да крие премиера и главния прокурор. Британският парламент може да приема решения за „неуважение към парламента“ (contempt of parliament), ако висши служители откажат да дадат исканата информация или по друг начин възпрепятстват дейността на народните избраници. През 2018 г., например, цялото правителство беше обявено от парламентарното си мнозинство за „неуважаващо парламента“ – прецедент в конституционната история на острова. Българският парламент – чрез мнозинството в него – сам се отказа от правомощието си да иска смислена информация и да упражнява парламентарен контрол. И сам обиди себе си по много сериозен начин.

Ако г-жа Караянчева не разбира това, явно не е подходяща за заемания пост.

Даниел Смилов, „Дойче веле“